Пешеходецът има предимство на пътека, само ако я е заел правомерно.

Това става ясно от становище на Висшия адвокатски съвет (ВАдС) по тълкувателно дело на Върховния касационен съд (ВКС), което беше образувано по искане на председателя на съда Лозан Панов, главния прокурор Сотир Цацаров и министъра на правосъдието Екатерина Захариева, съобщава „Правен свят“.

Повод тримата да поискат уеднаквяване на практиката по някои въпроси за престъпленията на пътя стана делото за смъртта на Лора Казанлиева от Варна, която беше прегазена от моторист на пешеходна пътека. В края на март ВКС намали наказанието на Диян Станчев на 2 години затвор. Тогава съдът се произнесе, че пострадалата Лора е „съпричинила“ инцидента.

„Правото на пешеходеца да пресича на пътека или на което и да е място не е абсолютно. Той би имал предимство само ако е заел пътеката правомерно – да се е съобразил със скоростта, посоката на движение и отстоянието на приближаващите коли и да е сигнализирал водача с ръка за намерението си да пресича“, се посочва в становището на ВАдС.

Становището започва със забележката, че абсолютността като правна категория се отнася само и единствено до правото на предимство и не е свързана нито с пешеходеца, нито с мястото на пресичане на платното. „Абсолютното право не е законов термин, а правна категория“, посочват адвокатите.

В становището се заключава, че „правото на един участник в движението да премине преди друг през дадено място на пътното платно“, то неговото съдържание, винаги предполага правомерно поведение на всички участници в движението. 

Според ВАдС тези характеристики определят абсолютния характер на правото на предимство. „Предимството е субективно право и то винаги се свързва с конкретен субект, а не с конкретен обект – мястото и условията където се реализира. Кой субект, кой участник в движението, има право да премине през определена част от пътното платно с предимство пред друг участник в движението, е въпрос на нормативна регулация, спазване на конкретни задължения, като условие и предпоставка за правомерното му упражняване“, се посочва още в текста на становището.

Адвокатите посочват, че по правило пешеходците са длъжни да пресичат платното само на пътеки. Но законодателят не е извел правило, че те винаги имат право на предимство пред другите участници в движението, ако преминават по такива.

Така стигат до извода, че пешеходецът би имал предимство, само ако е заел пътеката правомерно и че пешеходецът би трябвало да съобрази пресичането си със скоростта, посоката на движение и отстоянието от приближаващия автомобил, като в случая нямат значение възрастовите особености, житейската зрялост, умствената недоразвитост, болестното състояние, умората и разсеяността на пешеходците. Само при така изброените обстоятелства и задължения пешеходецът може да пресече, става ясно от становището.

„Недопустимо е пешеходците да предприемат внезапно и необмислено пресичане по пешеходна пътека без да сигнализират за намерението, без да се съобразяват с отстоянието на приближаващите МПС, тяхната скорост на движение или в непосредствена близост пред МПС, без да вземат мерки за собствената си безопасност. Затова, ако пешеходецът предприел пресичане по пешеходна пътека в нарушение на изискванията по чл. 32, чл. 113, чл. 114 и чл. 120, ал. 2 от ЗДвП не може да се позовава на предимство. Това негово поведение ще се преценява като възникнала опасност за водача и казусът следва да бъде решаван на плоскостта на чл. 20, ал. 2, изр. 2 ЗДвП, а не по чл. 119, ал. 1 ЗДвП“, се посочва още в текста.

Адвокатите заключават, че в закона не е предвидено изискване към шофьорите, които да намалят скоростта си при приближаване на пешеходна пътека или да пропуснат винаги и във всеки момент или случай, независимо от скоростта си на движение, пешеходец, който предприема пресичане по нея.