„Най-дълбоката форма на отчаянието е да избереш да бъдеш някой друг, освен себе си.”

– Сьорен Киркегор

Много хора се боят, че пътеката, която са си избрали в живота, не е правилната. Изкушаваме се да мислим, че смисълът на живота е да преуспяваме в обществото, да изградим кариера, да натрупаме пари, да се състезаваме и да печелим, и да се сдобием с власт.

Дори и да признаем пред себе си, че не сме доволни от капаните на успеха, твърде често се държим здраво за илюзиите си, защото те са всичко, което познаваме.

А може би смисълът на живота ни няма нищо общо с това, което работим, за да преживяваме? Може би той е просто да живеем честно и да откриваме кои сме наистина.

Повечето хора никога няма да разберат тази гледна точка.

Ето защо.

Живеем отвън навътре, а не обратното.

Още от малки ни учат, че трябва да търсим ръководство от другите. Социалното нормиране е важна част от детството – разбираме как да се държим спрямо околните, но проблемите започват, когато допуснем този процес да включи и нещо толкова лично като смисъла на живота ни.

Някои хора печелят доверието ни и могат да ни помогнат в откриването на този смисъл. Ако това ви се е случило, значи имате огромен късмет!

Повечето обаче, дори и когато са добронамерени, предпочитат да ни напъхат в някакви рамки, които за тях самите са по-смислени. За да спечелим одобрението им, доброволно приемаме отреденото ни място. За да запазим одобрението им, се научаваме хронично да отричаме кои сме наистина.

И твърде често живеем по сценария на нечий чужд живот.

Търсим кариера, преди да разберем призванието си.

Обществото ни сведе успеха до списък с празни квадратчета, които трябва да попълваме с чавки – да завършиш училище, да си намериш партньор в живота, да имаш деца, да улегнеш в някаква кариера, и да търпиш, докато не дойде време да започнеш да прибираш пенсията си.

Този добре утъпкан път поставя хората в позиция на конформизъм, а не на смисленост.

Толкова сме заети да избягваме страховете, които сами си внушаваме, че не сме достатъчно… попълнете празното място – умни, креативни, красиви – че рядко поспираме, за да се запитаме „А щастлив и доволен ли съм? И ако не съм, как мога да променя нещата?”

Откриването на смисъла на живота става, когато се заслушаме във вътрешния глас, който ни зове. Трябва да оставим живота да ни говори, а не ние да му казваме какво ще направим с него.

Призванието е нещо страстно и неудържимо. Започва като лек гъдел (”Бих искала да опитам това”), а после се уголемява до повеля, на която просто трябва да се подчините.

Призванието не е лесният път и затова повечето от нас така и не разбират своето. Боим се от борбата, от глупостта, от риска и от непознатото. Затова избираме кариера, която ни позволява да сложим чавките в кутийките, които са ни посочили.

Мразим мълчанието.

Живеем в общество, което не цени мълчанието. То цени действието.

Животът без тишина обаче е опасен. Без нея започваме да вярваме, че егото ни – и всичките му щения – е смисълът на нашия живот. Ако играете по този сценарий, знаете, че не свършва добре.

Живейте живот, управляван от егото, и оставате прегорени. Остава и болезненият въпрос „Животът ми е чудесен. Защо тогава не изпитвам щастие и задоволство?”

Мълчанието сподавя шума и отваря пространство за показването на истинската същност на нещата. В тишината може да си задавате въпроси за истинското състояние на живота и работата си и да поспрете, за да чуете отговорите. В тишината давате на събрания опит време да се утаи в няколко важни урока.

Обикновено обаче, още преди те да изкристализират, вече сме заети с поредното разсейване.

Не харесваме тъмната си страна.

Карл Юнг я нарича сянката.

Това е подземието на вашата личност, което предпочитате да не показвате на другите. То представлява вашите недостатъци, провали и себични желания. Повечето от нас бягат, преди някой да успее да зърне тъмната им страна.

Но ето какво – най-мрачната част от вас има най-много какво да ви научи за вашата житейска цел.

Ако откриването й е всъщност откриване на самите вас, вашият мрак ви показва къде най-много трябва да израснете.

Още по-важно, той ви показва от кого най-много имате нужда да се поучите. И хората, които имат да ви кажат най-много за вас самите, са онези, които харесвате най-малко.

Повечето от нас обаче обръщат гръб на своята сянка. Вместо да я погледнат в очите, търсят удобни връзки, които подкрепят износените ни, клисави представи за самите нас.

Обезсмисляме подсъзнанието си.

В книгата си „Социалното животно” Дейвид Брукс критикува предразсъдъка на нашата култура, според който „съзнателният ум пише автобиографията на вида ни.”

Действително, нашата култура изпитва леко презрение към подсъзнателния ум и всичко, което той представлява – емоции, интуиция, импулси и чувствителност.

За да откриете смисъла на живота си, ще трябва да се почувствате удобно с нелогичната част от ума си. Трябва да свикнете с това, че нямате отговор за всичко. Трябва да толерирате неяснотата и да се примирите с вътрешните си борби. Трябва да си позволите да чувствате – да чувствате дълбоко. Никога няма да намерите смисления живот само по пътя на мисълта.

Това обаче е трудна задача за повечето хора. Задача, която те отричат, на която се мусят, подиграват или просто игнорират.

И това е причината, поради която повечето от нас ще изживеят живота си, без някога да разберат неговия истински смисъл.

Д-р Шели Привост, специалист по позитивна психология