Питам моята земя – какво ни остава? Отговорете ми. Да плуваме по течението? Да се преструваме, че нищо не се е случило? Да търкаме болничните стълбища, измити от техните (на мафията, б.а.) фирми по чистотата, да зареждаме по бензиностанциите бензин, изпомпан от техните помпи? Горди ли сте да си прекарвате времето в заведения, притежавани и управлявани от тях? Да седите в баровете редом с техните деца, с децата на техните адвокати?

***

Още колко трябва да чакаме? Колко още трябва да гледаме как най-добрите си отиват, емигрират, а остават примирените? Сигурни ли сте действително, че това е правилният начин да живееш? Че наистина са достатъчни вечерите, прекарани в ухажване, смях, закачки, кавги и няколко разменени приказки и проклятия за отвратителната миризма от изгорял боклук? … Как успяхме да ослепеем до такава степен? Толкова сервилни, примирени, прекършени?

***

Не мога да повярвам, че само няколко изключителни личности успяват да се противопоставят. … А останалите? Останалите са кротки и тихи, смачкани от страха. Страхът – най-сериозното алиби. Той позволява на всички да се чувстват прави – нали трябва да пазят семейството, близките, собствения праведен живот, личното свещено право да съществуват и да създават.

***

Колко трябва да се мъчите вие, за да вземете заем за къщата си, докато директорите на банките са изключително отзивчиви с онези, които командват? Когато се сблъскате с всичко това, ще разберете, че няма къде да се скриете, не съществуват защитени зони, ще ви стане ясно, че поведението, което смятате за мъдро и лишено от излишни илюзии, всъщност е смазало душата ви, трупайки толкова негодувание и скрита злоба, че сте загубили всякакъв вкус към живота.

***

Питам земята си – успява ли все още да си представи, че има избор? Питам дали все още е в състояние да направи поне първата стъпка към свободата – да се види различна, да мисли за себе си като за свободна? Да не се предава, приемайки като събда онова, което всъщност е дело на хора.

Тези хора могат да те откъснат от родните ти места, от миналото ти, да ти отнемат спокойствието, да ти попречат да си намериш дом, да пишат по оградите на познатите ти от детството улици гадости за теб, да създадат пустиня наоколо. Но не могат да изтръгнат, да унищожат едно убеждение, което всъщност е и надежда – че не е справедливо, абсолютно неестествено е една земя да бъде изоставена във властта на насилието и непрекъснатия грабеж; че не може да продължава така само затова, защото винаги така е било. Още повече не е вярно, че нещата са си все същите открай време – напротив, всичко става все по-лошо.

Защото разрухата се увеличава право пропорционално на техните сделки, а земята е необратимо отровена заради безграничната им алчност. Защото това, което цари днес в тези земи, е тяхната представа за нещата и прилича на тях. И това ни очаква утре, вдругиден, занапред. Трябва да намерим сили за промяна – сега или никога.

Къде е тази земя? Какви са тия хора, които могат да ти отнемат спокойствието, да ти попречат да си намериш дом и да превърнат страната ти в пустиня? Уточнявам, че става дума за една красива държава, някога известна на света със своите поети, художници, архитекти, певци и музиканти, а днес – със своята мафия. И макар това да не е България, приликите са толкова натрапчиви, че човек би казал: който е писал горното, ще да е някой много препатил нашенец. Но не е. Написал го е неаполитанецът Роберто Савиано, вбесил босовете на мафията достатъчно, че да му издадат смъртна присъда.

Цитатите по-горе са от книгата „Красотата и адът”. Тъй като звучат близко и родно, започваш да си мислиш дали като споменава за ”власт на насилието и непрекъснат грабеж”, авторът не е имал предвид и нашите бандити, заедно с изпосталялата от страх, кражби и далавери България. Ами народът: сервилен, примирен и прекършен? Само за италианците ли става дума наистина?

Страшновато и много „българско” е онова, което описва Савиано. И същевременно различно.

Различно, защото италианците имат техните достойни и смели мъже, които успяха дълбоко да разстроят комфорта на клановете, а ние…? Ние си останахме с нашите пишман магистрати – балсам за очите на всеки бандит и престъпник – и няма перспектива да се появят българските Джовани Фалконе и Паоло Борселино.

Различно, защото мафията на италианците е уж като българската, само че не съвсем. Тяхната например си знае мястото: крие се от полицията, живее в изоставени къщи в дълбоката провинция и не парадира с имущество. Нашата – обратното: колкото повече престъпления е извършила, толкова по-голяма арогантност и недосегаемост демонстрира. Живее в замъци в полите на Витоша, пазарува си църковни санове, научни титли, депутатски постове и обикаля света с накраденото от държавата.

Италианските мафиоти получават доживотни присъди и умират в затвора. Българските мафиоти дефилират с лимузини за по половин милион лева из софийските улици и ако случайно попаднат зад решетките, бързо излизат по „здравословни причини”.

Италианските мафиоти произхождат от семейства с по 10-12 деца. Нашите – от службите на Държавна сигурност.

Италианската мафия не афишира, че върши злодеяния заради „благоденствието на народа” – иначе любима мантра на българските им колеги.

Италианската мафия не се интересува от идеологии, докато българската е идеологическа от нейното създаване.

Италианската мафия корумпира държавните служители. Българската – самата тя е държавен служител.

В италианската полиция ако имаш близки, за които се предполага, че поддържат връзки с мафията, не можеш да започнеш работа. В българската полиция да си мешаш капата (и пачките) с мафията е въпрос на престиж.

В Италия за главата на сицилианския антимафиот Алфонсо Сабела мафията дава 3 милиона евро. Защото се страхува от него и го смята за свой заклет враг. Да сте чули за главата на някой български антимафиот мафията да е поискала 3 милиона евро? 300.000 евро? 300 евро? Или поне 30 евро?

Няма и да чуете. Защото българските антимафиоти – главните прокурори в това число – са свикнали да заявяват, че гражданите не проявяват в нужната степен нетърпимост към корупцията и пречат на работата на прокуратурата. (Това са същите главни прокурори, при които престъпниците влизат с частната си въоръжена охрана и усмивки на национални герои.)

Там, в Италия, семиотикът-философ и литературен критик Умберто Еко отправи призив към правителството да се заеме сериозно с охраната на заплашвания със смърт Роберто Савиано. „Не трябва да оставяме Савиано сам като Фалконе и Борселино“, каза той по националната телевизия и властите го послушаха.

Тук, в България, хлевоусти социолози и think tank специалисти денем претакат от пусто в празно, а нощем си броят хонорарите от поръчкови изследвания.

Още: италианските интелектуалци се обявиха срещу Силвио Берлускони и подписаха петиция в защита на свободата на пресата. Българските интелектуалци празнуват 3 март с Путин и правят подписки в защита на паметника на съветската армия.

Photo by Vlado Trifonov

Да се върна на началото. В „Красотата и адът” Савиано пита неговата земя дали е горда да седи в баровете с децата на мафиотите? Да гледа как най-добрите италианци емигрират, а остават примирените? И предупреждава, че нещата отиват все по на зле, затова тя трябва да намери сили за промяна.

Тъй като започнах този материал с прилики и отлики, аз също питам: още колко трябва да чакаме? Ще намери ли сили моята земя да се промени, за да не заприлича на един голям мафиотски клан на площ 110 910 квадратни километра, със 7 576 751 души членска маса?

Източник: Личния блог на автора Владо Трифонов