Знаете за многобройните български емигранти по света. Чували сте за тях, чели сте за тях, показвали са ви историите им.

Никой, обаче, не ви показа най-обикновеното – децата им.

Медиите се движат по познатата периферия, която продава – емигранти и политика, емигранти и трагедии, емигранти и катастрофи, трудови условия на емигранти, „успели” емигранти зад граница, емигранти престъпници…

Важно е да ви покажат нещо „сензационно”, „ексклузивно” и „шокиращо”.

Ето ви новина –продават ви баналности, защото е лесната рутина, от която се правят новините.

У нас, поне, от десетилетие, има нов тип поколение – деца на БЪЛГАРСКИ емигранти. 

Децата на емигранти са със закалена психика.  Те прекрасно са успели сами да си изградят добра ценностна система, борят се и  знаят, че зависят от собствените си действия.

Тези деца са самостоятелни.

Научили са се, че когато няма никой около теб, разчиташ само на себе си.

Това е положението.

Ревове и оправдания не вършат работа, не живеят живота вместо теб.

Децата на емигранти са деца за много кратък период от време. Просто им се налага да пораснат предварително. 

Те знаят, че животът в България е труден, а родителите им го правят по-лесен за тях, скапвайки се от работа в чужбина.

 Тия деца разбират, че съществуват едни неща в този живот, които се наричат „отговорности”.

Емигрантските деца от време на време са били обект на интерес за медиите, но, само, когато са представяни, като „новото, изгубено поколение”, когато са депресирани и имат проблеми.

Важното е драма да има.

Ето, няколко сензационно ексклузивни и шокиращо експлозивни новини.

За начало – поколението не е никак ново. Отдавна в България родителите си оставят децата, за да работят в чужбина, пък и не знам, поколението да е ходило някъде, че да се изгуби…

Смесват се свободата от пряк родителски контрол с пубертет, при което се получава една бъркотия, от която трудно се излиза.

Психолози разказват медийно, че депресията при децата на емигранти се получавала от липсата на родители и имало: „Голяма вероятност да развият поведение извън нормата, свързано със скитничество и конфликти със закона.”.

Ъ…

Само, да кажа, че симптомите при пубертет са същите, цитирам: 

 „Пубертет – период от развитието на човека, фаза, която детето преминава, за да се превърне във възрастен индивид. Това е процес, който продължава години и е свързан с редица физиологични, емоционални и интелектуални проблеми.”.

Нека да го смелим на по-прост език – това, че детето на емигранти е с „потънали гемии” и се сърди на целия свят, и обвинява родителите си, а след като ги обвини, реве (няма значение в какъв хронологичен ред са сълзите, преди или след обвиненията), както и това, че отсъства от училище, не го прави депресирано, а най-обикновен пубер.

Децата на емигранти тъгуват, а не страдат, от това, че ги няма родителите им.

Има голяма разлика. Тъгата е временна, за разлика от страданието, което продължава вечно.

Така че, ако им домъчнее за родителите им, просто му дръпват един хубав рев (тайно от настойниците, за да не ги тревожат) и на следващия ден, усмихнати тръгват към училище.

Това, мили мои, не е депресия, а силен характер, силна психика, както щете го наричайте, но не депресия.

Любимата ми тема – проблеми в училище.

Да си ги нямаме тия! Децата, чиито родителите живеят заедно с тях, защо отсъстват от училище, а?

Недай Боже, проблемно дете в училище да е с родители емигранти.

Казвам ви, от опит знам…  

Първо, се почват шушукания за това колко са лоши тези родители и как можело да си зарежат детето.

После идва времето на психологическите диагнози.

Ако не ходиш редовно на училище или оценките ти са ниски, а родителите ти са гурбетчии, със сигурност си:

А) депресиран самотник, на който нищо не му се прави, камо ли, да му се учи

Б) липсват ти родителите ти и отчаяно се опитваш да привлечеш внимание. Та, това си е зов, не, крясък за помощ!

В) Нарочно създаваш проблеми в училище, за да може родителите ти да си дойдат и ти да не страдаш.

А истината, всъщност,  е толкова простичка: бушуващи хормони + мързи ме да уча = неходене на училище.

Да разгледаме още теми от ежедневието на едно емигрантско дете.

Децата на емигранти знаят защо родителите им са в чужбина, знаят, че е единствено и само заради тях, за да им осигурят малко по-нормален живот.

Вариантите, при които едно дете не е заедно с родителите си в чужбина са два – или няма кой да се грижи за него, докато те работят или то не иска да живее на чуждо място.

И все пак, твърде често, му се налага да отговаря на  въпроси от рода на:

„Майка ти, защо те е оставила тук, а не те е взела при нея?“,

„Няма ли да се връщат вашите?”.

Това са въпроси, които са изпитание за човешката воля.

Да обясниш – няма да стане ясно, да не отговориш изобщо, става „тая, па, на к‘ва се прай сега и к‘во като техните са в чужбина”.

 Любима тема – парите.  

Под микроскоп се наблюдават дрехите, обувките и чантите, с които ходиш.

Важно е да се знае колко точно струват и дали са купени от мястото, на което парите се берат от дърветата – чужбина.    

Важен факт е и с колко джобни разполагаш на ден.
Най-истинско премеждие за психиката на емигрантското дете е гостуването при семейства и като казвам семейства, имам предвид малоумните такива.

Търсят по всевъзможен начин да изтъкнат пред въпросното емигрантско дете – виж ни колко сме щастливи, бедни, ама щастливи¸ тъй като, по презумпция се смята, че то, детето, се къпе в пари.

Наскоро разбрах, че имало някакви фондации, които подкрепяли деца, „оставени в България от родители”.

Айде, нЕма нужда. 

Прекрасно се справят сами. Такъв е животът. Работа и компромиси в името на тия, които обичаш.

Източник: Лентата