Васил Божков се превърна в нещо като Шехерезада на българската политика. Какво ни казва неговата популярност за нас самите? Дали тя не е един вид диагноза за българското общество?
Коментар на Петър Чолаков за Дойче Веле.
Васил Божков, известен с прякора Черепа, е антигероят на деня в социалните мрежи в България. Олигархът-беглец, който се превърна в нещо като Шехерезада на българската политика, напомня за колоритните образи от филмите на Копола и Тарантино. Вероятно затова не е и изненадващо, че Божков мълниеносно набра популярност в „новите“ медии. Монтекристовска дързост и авантюристичен чар – изглежда мнозина съзират в профилите му в социалните мрежи именно това.
Фактите говорят сами: страницата на г-н Божков във Фейсбук има над 60 000 харесвания, а последователите му са над 70 000. В Туитър, където предприемачът се подвизава едва от май 2020, профилът му натрупа за броени дни над 3000 последователи.
Анализатори, гастролиращи из телевизионните студия, не пропускат да подчертаят интелигентността на хазартния бос, внезапно загубил „съпорт“. Та нима има още някой неразбрал, че г-н Божков – освен че е познавач на изкуството (това би трябвало да е самоочевидно от богатата му колекция от артефакти, или?), има две висши образования? Той е завършил „Приложна математика“ в СУ и „Икономика на труда“ в УНСС.
Едно провокативно сравнение
На 2 юни, когато честваме гибелта на може би най-забележителния антигерой в българската история, наричан от някои „пройдоха“ и „разпасан бохем“, неволно започвам да правя сравнения между времената и личностите. Подчертавам: това е лично мое сравнение, което, разбира се, е провокация. В очите ми се оглежда портретът на брадатия мъж с изгарящ поглед, който ме е посрещал и изпращал всеки ден още от класната стая. До него застава автокарикатурата на модния супермен с прилепналата черна тениска от комикса, на когото явно му харесва да бъде Али Баба от приказката.
От една страна е титаничният поет-революционер, вдигнал пестник срещу Империята; от другата – комбинаторът, когото рулетката най-накрая е „надиграла“. Единият – идеалист без пукната пара, заложил на карта живота си за свободата на България, другият – предприемач-милионер, в продължение на години обирал каймака на системата.
Да, това сравнение е провокация. Ала тя води стремглаво надолу и все по-надолу по стълбите към безброй въпроси.
Захласването по Божков: диагноза?
Питам се дали трепетът, с който коментатори, медии, а и голяма част от обществото следят разкритията на г-н Божков за „язвите на властта“, не е някакъв вид диагноза. Диагноза за демократичната незрялост, а и за бягството от отговорност на опозицията, на гражданите в България изобщо.
Защо ние, обществото, все чакаме някой друг да накаже „лошите“? Ослушваме се какво ще ни разкрие „мониторинговият доклад“ на ЕК, какво ще обявят „Репортери без граници“ за поредното падение на българската журналистика. Радваме се като малки деца, когато посланик Херо Мустафа смъмри енергийната ни зависимост от Русия и недъзите в съдебната система.
Защо все чакаме „батковците“ и „каките“ да излязат на терена и да ритат вместо нас топката в нашия мач? Защо опозицията продължава да бъде ялова, а г-н Борисов „чупи рекорди“ по продължителност във властта?
И какво ни казва – за нас самите – популярността на фигури като г-н Божков?
„Божков – той ще им даде да разберат… признава престъпленията си, но и тях ще ги повлече към дъното!“ – така разсъждават мнозина и потриват ръце, сякаш не става въпрос за собствения им живот.
Да, високата интелигентност заслужава уважение, но, сама по себе си тя не казва нищо за личността; без другите „необходими атрибути“ тя не е билет за рая. А на тези, които „стискат палци“ на Божков, ще трябва да напомня, че той е може би едно от „най-лошите момчета“ в приказката на живота ни. Става дума за истинската история – тази за изтърбушената, постмутренска, застаряваща, ограбена и умираща България.
Ние сме „юзърите“, а г-н Божков е от бившите „администратори“, на които просто е отказан достъпът, защото е станал твърде едър за Матрицата.
Ад-мини-стратор. Колко хубаво звучи!
