Приповдигнати, честни, засмяни…
Изпълващи пространството с милост..
Гледам тез невинни, мълчаливи лица..
Чудя се, истина ли е или е мерзост…
Празник казват ми онези – неуките ЛЮДЕ!
Изписват словата без чест, напоени със низост…
Отеква печал от лъчи, как моля се това да утихне…
Четат моите слепи очи на Ботев и Вазов в дните…
Къде е стихийната мощ на нашето книжовно величие…
Кое ни погуби до нож, в безумно и жалко безличие…
Защо ли нямам мираж, че някога пак ще успеем, да виждаме в книгите страст и в четивата смирение..
Нима е толкова трудно да бъдем хора, които дръзнат да любят своят народ и свобода…
Защо някой казва ми днес, че могат да откъснат крилете, на тази силна, българска чест от начало до края на дните..
Нима ще живеем без жал, за всичко свято и ценно, нима ще ни връзват с печал, докато забравим за нашето вето..
Дали имаме правото днес, да бъдем безмилостно силни, да бъдем жестоки до край, за нашето българско бреме, дорде не загубим тоз рай, род, родина и племе…
Какво ли празнувате днес: ЧЕСТ, КНИЖОВНОСТ, НАУКА… О, не… Вий празнувате тайно една тежка и трайна неслука… Убихте най-силното в нас, реч омайна и сладка, натикахте из между нашите слова: чуждици, безумие, мъка…
Децата ни учат навън, от улиците прашни и жлъчни, за тях книгите са трън, досадни, неприятни и мъчни…
Големите хора дори, чета им аз в коментарите глухи, колко били са добри, а вече сякаш лежат във разрухи.. Не могат една думичка с чест да изпишат с воля и вярност, изпълнени със злоба и гняв са писанията им днеска за жалост.. Думите грешни мълчат, посрамени от таз низост жестока, че човекът веч е без път, когато словата са стока… Боли ме от тази обида, да виждаш как българското умира, как никой веч не чете, а пише с мръсни ръце… Клавиатурата обърква се тя, каква е таз думичка нова, ще запомня я аз на мига, да я ползват грешна отново… Простете учители и наши велики светила, че дадохте ни силата и мъдростта, да учим и добиваме знания, да прославяме с мъдрост и морал нашата България, а ний сме слепци безчет, грозим я таз свята история, строим стени от лед, а погубваме всичко с еуфория… Прости Българио! А ти мълчи, мълчи не ползвай думите излишно, когато никога не си желал да пишеш граматично! За мен си срам! За мен си недостоен! Ти винаги ще бъдеш там – на дъното на духовността – безсловен!
/Поставям тази снимка, с добавен още един журналист паднал в примката на унищожената ни българщина/
В памет на Георги Александров, Виктория Маринова и Милен Цветков
Четете, българи! Духовността е в българската писменост и култура
Защитавайте българското с чест, сила, достойнство и без страх
Меги Паргова
