Основният проблем на „коренните софиянци“ винаги е била урбанизацията.

Всички тези хора, които оставят малките си населени места и се местят в големия град в търсене… на нещо. Неизвестно и неясно.
Проблем от време оно.
Когато на едно място се съберат много и различни култури и манталитети няма как да се избегне конфликт.
Да не забравяме обаче, че сме свободни, а свободата е тази, която даде право на хората да бъдат различни.

Така се появиха феновете на футболните отбори, почитателите на чалгата, които казват, че търкалянето в салфетки вечер им носи емоционално удовлетворение.
Точно, както свинята-майка се радва, когато се въргаля в калта.

Факт е обаче, че въпреки чалгизацията на самия град, основният  смъртен враг на „коренния софиянец“ си остава провинциалистът.

Дефинирам.
Човекът, който идва с големите си надежди от малкия затънтен град (или село), където наивността е простима и често срещана.
Само че, в големия град да си наивен провинциалист е голяма грешка.
София вече е 3-милионен град. Не всички са с тежки софийски корени от времето на Хан Аспарух, но всички така казват.
Защо?

Представям ви две ситуации, на които станах свидетел едва за седмица.

Казват, че селянията не е въпрос на произход и местоживеене, а състояние на духа.
Така ли е?
Наскоро се запознах с човек, който е роден и живее в София, родителите му също са от тук.
Първоначално, комуникацията ни вървеше добре, докато не споменах, че съм от малко провинциално селце в Северозападна България.
Тогава стъпих на мина.
Човекът, с когото комуникацията вървеше така добре, изведнъж се озлоби.
Започнаха едни констатации от типа:

„Селяните дойдоха в София и ни завзеха университетите, работните места и жилищата.“…
„Селяните са тези, които ядат без прибори и ходят по цървули в градския транспорт.„…
Имаше и много призиви – защо не си седим по селата, ами завземаме хубавия им град.

Висша форма на ксенофобия на ниво селяни – граждани. 

Колкото и да вярвах, че селянинът може да излезе от селото, но селото от него никога, макар и въпросният да е роден в София, се почувствах, като един нежелан Бай Ганьо, който трябва да се завърне на село при добитъка, кокошките и домашната ракия, за да има мир по света.
В такъв момент ти иде да поемеш вина, която не е твоя.
Да се извиниш за нехайството и цървулите в трамваите и автобусите.
Да се извиниш, че си дръзнал да бъдеш  част от този мегаполис, без да поискаш разрешение.

Но след това се огледах и видях образа на типичния български столичанин.

Той, драги читатели, ходи с джапанки в трамвая, бърка си в носа и се изхрачва по плочките на „Витошка”.

Видях и младата софиянка, с небръснати крака, надути джуки и немита коса, която търси, и се храни с махленски скандали.

На младата софиянка животът й е поп-фолк, той вечно е погубван от мръсните селяни и провинциалисти около нея.

Младата софиянка и напереният столичанин ходят с кал между пръстите на краката. Носят калта с гордост, защото тя е от поредната забутана столична улица с разнебитена инфраструктура, а не от селската нива.

И така, провинциалистът с големи мечти е натикан в ъгъла и ритан ежедневно от софиянката и софиянеца по джапанки с кал между пръстите…

Просто, защото така е устроен светът.

Запомнете.

Не е достатъчно само да си роден в София, за да бъдеш гражданин, иска се и акъл, смелост, дисциплина, чувство за ред и ориентация. И възпитание. Особено много възпитание.

Източник: Лентата