„След филма „Чернобил“ светът не би трябвало да е същият“ – написа в социалната мрежа Красимира Обретенова. Страх ме е за света. Защото знам, че ще остане същият.

Гледахме филма с дъщеря ми. На 26 април 1986 година тя беше бебе на три месеца и три дни. По онова време се обади редактор от сп. „Жената днес, с когото работех. Не извеждай бебето на разходки тези дни – каза. Защо? „Не мога да ти кажа, просто не го извеждай.“ Странна работа, най-малко от този сериозен човек съм очаквала такава несериозна заповед, която обикновено се издава от някой, сънувал лош сън и вярващ в предзнаменования. „А – добави, – и не го храни с кисело мляко от магазина.“ А с какво да го дохранвам – с „Хумана“, която не може да се намери в никакъв магазин? Или с „Бананова каша“, която също съм виждала само на картинка? И защо – какво става?

Той затвори телефона. Не ми каза какво става. Тогава се сетих, че съпругата му беше някакъв фактор в Комсомола, може би тя му беше казала нещо за киселото мляко, щом не можеше да ми го каже. Болест по животните? Но какво общо с животните имаха разходките на бебето? Малко по-късно се чу, че в Чернобил е станала авария, но че всички притеснения са излишни. Паниката била комична – англичани, които били на екскурзия в Киев, прекратили пътуването и спешно се завърнали на своя остров, хахаха, наистина смешно. По някое време някой каза, че било полезно все пак профилактично да вземаме йод на таблетки. Само че и йодът беше отишъл при хуманата и банановата каша. Съседката миеше за трети път терасата, тя пък работеше в едно училище, в което директор беше съпругата на местния партиен шеф, така че беше получила загадъчната препоръка да мие терасата си по два пъти на ден. Всички останали правеха салати от марули, откъснати под радиоактивни небеса. Марулята ще си остане символ на „Чернобил“, така както липсващите банани останаха символ на дефицита от същото време. Започнаха да ни поднасят ту истини, ту лъжи, на всяко „По света и у нас“ по лъжичка, разказва Веселина Седларска в reduta.bg.

Докато гледахме „Чернобил“ дъщеря ми през цялото време се опитваше да проумее защо са крили от хората опасността. „Добре – станала авария – станала, защо след нея най-важното не е предотвратяването на опасността за хората?“ Опитвах се да обяснявам – ту с идеологически постулати от онова време, ту с подобни примери. Не разбира. „Тези хора не са ли имали поне инстинкт за самосъхранение?“ – пита се. После говорих с други родители и разбрах, че не сме били много оригинална публика вкъщи. Навсякъде младите хора са питали защо истината се е криела, навсякъде си оставали с почудата. И си мисля – колко всъщност хубаво е това, че не разбират, че не проумяват, че не го приемат, че – има надежда! – няма да го допуснат.

„С всяка лъжа сме в дълг към истината – казва във филма „Чернобил“ професорът по ядрена физика Валери Легасов, – рано или късно този дълг се плаща. Ето така се взривява реактор – с лъжа!“ Цитирани са и думи на Михаил Горбачов: „Аварията в Чернобил беше вероятната причина за разпадането на СССР.“ Ето така се разпадат империи – заради лъжа. И е хубаво, че младите хора не разбират смисъла на лъжата.

След този филм малко думи ще бъдат казани, мислех си. Защото той се преживява без думи. Чувствата са толкова силни, че думите изглеждат немощни пред тях, по-добре е да ги спестиш. Не познах. След този филм се говори. Всеки иска да произнесе на глас своята истина. И се оказа, че истината е в такова количество, че не е една, две са. Както всичко, което ни се случва, дори и този филм, след който човек си мисли, че ще има мълчание, ни раздели на две наддумващи се , иронизиращи се, обиждащи се групи. Филмът е русофобски. Филмът е русофилски.Обстановката е изумително автентична. Американци не могат да правят филм за руснаци, дограмата не беше съветска, по онова време не е имало пластмасова дограма на прозорците. Кадрите в централата са невероятни, личи си, че снимките не са правени сред някакви картонени декори, а в затворената литовска атомна централа Игналина. Актьорите имат британски акцент, това е нелепо. И освен това опасността е преувеличена, по официални данни при аварията са загинали 31 души, това и досега се съобщава като точното число от Русия. Вие чувате ли се какво приказвате, 31 души може да са загинали при самата експлозия, но преките жертви достигат до 93 хиляди жертви, 300 000 души са изселени, 600 000 са работили в забранената зона след аварията, на практика никой не знае колко са умрелите, страдащите, болните, психясалите. Такава Уляна Хомлюк не е съществувала, руските медии го написаха, така че голямата честна героиня, около която се върти сюжета, е американска измислица. Това е художествен филм, не документален, самите автори съобщават, че Уляна Хомлюк е събирателен образ на десетките честни учени, които са търсили истината, вие искате да кажете, че след като такава жена не е съществувала в действителност, не е имало никакви честни хора ли? Руснаците трябваше да направят този филм, сега се сцепват от яд, че го направи HBO и търсят кусури. Не могат да направят такъв филм руснаците, те са готови да се саможертват, но да устояват докрай лъжата си! Филмът е направен, за да подкопае конкуренцията на руските реактори на европейските и азиатските пазари. Филмът не е пропаганден, той не обвинява руснаците, а системата, хората са представени в добра светлина, не хората са посочени като виновни, а системата. Нищо й нямаше на системата. Ооо, само дето убиваше хора…

И така нататък, и така нататък. Обичайното разделение по линията Русия с обичайните похвати, дори когато става дума за една авария, която покри небето с радиокативни облаци и под тези облаци стоим всички – всички!

В петата серия на филма има забележителна сцена. Борис Шчербина, зам.-председател на Министерския съвет на СССР, вече болен от престоя си в заразената зона при ликвидирането на аварията, седи на една пейка по време на съдебния процес, за който всички съзнават, че е имитация и че истината няма да бъде казана на глас. Шчербина вече кашля кръв. По панталона му полазва дребна гъсеница. Той я взима в шепата си и я наблюдава. Животинчето се придвижва по неговия си огъващ тялото начин. Красота! – пошепва Шчербина. Тъжно и обречено го прошепва. Защото той може би ще си отиде преди тази животинка с иначе не много дълъг живот. Той е по-нещастен от тази малка гъсеница, която може да смаже с един пръст. Него системата го е смазала. Пред системата той е бил не повече от гъсеница. Само че никой не е мислил за живота, че е красив, никой не го е пожалил. Шчербина повярвал в лъжите, че разчистването на аварията е безопасно. „Не вярвам на Кремъл, но за това им повярвах – защото ми дадоха командването.“ Властта, пред която инстинктите заспиват. Малко по-късно в съда Шчербина ще нареди (той е представителят на Партията, той може да нареди на съдиите) да позволят на Легасов да каже истината. А тя е, че държавата е икономисала рубли от безопасността на реактора. Валери Легасов също е болен, точно (до минута точно!) две години след аварията той се обесва. В края на живота си можем всички поне това да направим – да оставим една истина. Всъщност нищо повече от това не можем да направим.

И се чудя за какво всъщност спорим, след като истината е винаги една. В този филм тя е представена по най-добрия начин и не би предизвикала спор, ако за всички зрители животът е по-важен от идеологията.