“Човек е смъртен, но това е само половината нещастие. По-лошото е, че понякога той е внезапно смъртен“. – Михаил Булгаков
В нашенски условия се оказва, че внезапно смъртният тегли две къси клечки едновременно особено, ако се случи за предаде Богу дух пред вратите на някоя болница. Като нищо не само, че няма да му помогнат, но може и да го нахокат, че е решил да се спомине на неподходящото място и в неподходящото време, и с постъпката си обърква трудовия ритъм на персонала. Ако се случи и той да е средна ръка човечец, че и под средната, да е много, ама много болен, че и току що изписан от въпросната лечебница „в много добро състояние“ (по думите на нейния директор), няма как някое лелка от персонала да не го заклейми като симулант, а друга да го огледа и да се осъмни, че не е здравноосигурен, пише Силвия Николова за агенция Монитор.
Така описаната хипотетично картина съвсем не е хипотетика. Тя е реалност, съвсем скорошна, случила се в една столична болница. Впрочем, след тази случка струва ли си да наричаме това заведение „болница“? Ако мен ме питате, категорично не бих го нарекла така. И няма сила, която да ме разколебае. Защото е недопустимо човек да бере душа на метри от входа и никой да не излезе да му окаже помощ. Недопустимо е минувач да вика Бърза помощ, след като никой не откликва на молбите му за помощ. Недопустимо е 36 часа след фаталния инцидент директорът на въпросното заведение да заявява, че все още не са готови данните от вътрешната проверка, но да подчертава, че в спешния кабинет нямало постъпил сигнал за човек с влошено състояние пред входа. Недопустимо е и това, че за въпросния нещастник е изкарана санитарна количка, но никой от персонала не се е наел да го закара с нея във въпросния спешен кабинет.
Ако трябва да обобщим накратко горните обстоятелства, излиза, че е недопустимо да има търговски дружества, които оставят човек да издъхне пред вратите им и да се назовават лечебни заведения. Защото, за да съществуват обществените болници (държавни и общински), финансовият ресурс плаща данъкоплатецът, който е платец, освен с данъците си, и с месечните си здравни вноски.
Случаят с починалия нещастник в Пета градска болница в София на 24 април е твърде показателен на българското здравеопазване. Това е най-често реформираният сектор, но както се вижда всуе. Тя е общинска и финансирана по две линии – от Столична община, която в последните години е изключително щедра към лечебните заведения, а от друга от Националната здравноосигурителна каса, която заплаща лечението по клинични пътеки. Към това се прибавят и различните проекти по държавна линия за обновяване на апаратурата. Така се оказва, че в едно нефело предприятие се наливат пари от три места, за да се стигне до там човек да умре пред вратите му без да получи лекарска помощ. Като се има предвид това, има ли нужда въобще от такава „болница“?
Впрочем, това е мъката да си не само смъртен, но и да си внезапно смъртен в България.
