Цветница е последният голям църковен празник преди Великден. Той се празнува както в православната, така и в католическата и протестантската църква една седмица преди Великден, в неделята след Лазаровден. Нарича се още Връбница, Цветна неделя, Вая (Вайя), Куклинден или (в западните църкви) Палмова неделя.
Традицията го свързва с тържественото посрещане на Исус Христос в Йерусалим с палмови клонки, възславян като Месиански цар. Той влиза в града на магаренце и е приветстван от хората с „Осанна“, задето е възкресил Лазар предния ден – в събота. Тържествено посрещнат в Йерусалим на Цветница, той доброволно върви, стъпка по стъпка, към предначертания край на земния си живот.
Народът нарича празника Цветница или Връбница, Цветна неделя, Вая, Кукленден. Цветница е празникът на цветята и цъфтежа. Имен ден празнуват всички, носещи имена на цветя, растения, храсти и дървета: Камелия, Цена, Цено, Цветан, Върбан, Върбинка, Виолета, Здравко, Здравка, Лилия, Латинка, Ралица, Теменуга, Теменужка, Цвета, Цветан, Цветанка, Цветелина, Ясен, Явор.
Исус влязъл в Йерусалим на магаренце, децата ликували и постилали палмови клонки пред него с думите ”Осанна на сина Давидов! Слава във висините Богу!” Като видели всенародното ликуване, фарисеите и първосвещениците се късали от завист и злоба. Обърнали се към Христос с думите: ”Кажи им да мълчат”, а той им отвърнал: ”Не мога да сторя това. Ако го направя камъните ще завикат.” Изглежда, че сърцата на първосвещениците били по-твърди и от камък, щом не се трогнали от влизането му в Йерусалим. Когато Христос разбрал, че искат да го обявят за цар се оттеглил във Витания да пренощува, защото не искал земна слава.”
При последното си влизане в Йерусалим, Христос отишъл и в храма и прекатурил масите на сарафите, които обменяли монети, и на търговците, които продавали разни стоки в храма. Той се обърнал към тях с думите: ”Домът на отца ми е дом за молитва, а вие го превърнахте в разбойнически вертеп.” По думите на отец Харизанов тези негови думи още повече ожесточили и озлобили първосвещениците и фарисеите, които търсели повод да го арестуват и да го погубят няколко дни по-късно.
На този ден на службата в храмовете християните държат в ръцете си осветени върбови клонки, които заменят палмовите клонки – сякаш отново посрещат своя Спасител. Свещеници осветяват клонките и цветята, донесени от вярващите. След богослужението християните отнасят осветените върбови клонки в домовете си за здраве и предпазване от болести и зло. Обикновено от тях се увиват венци, които се окачват над прага на къщата или над домашния олтар.
В този ден продължават Лазаровите обреди и обичаи. На този празник с кумиченето на лазарките завършва цикълът на моминските пролетни игри. Привечер на мегдана моми и ергени за последен път играят лазарското хоро, като за първи път след Великденските пости хорото е сключено. В някои райони на България на този ден се извършват и поминални обреди свързани с вярването, че на Връбница умрелите излизат от гробовете си и очакват роднините им да им донесат нещо. Рано сутрин жените отиват на гробища с върбови клонки, царевични стъбла, кадилница и вода. Прекадяват и преливат гробовете на своите близки. След това забиват клончета от върбата до гробните паметници и с плявата (царевичните стъбла) запалват огън.
Лазаровден и Цветница са винаги в последната събота и неделя преди Великден.
Главната обредна роля е на девойките. Те пеят и играят.
Но това не е веселие, а съдбовен ритуал. Нарича се лазаруване. За самите момичета обредът е ”посвещение” в моминството, в предженитбена възраст. Някога се е смятало, че девойка, която не е лазарувала, не може да се ожени. Заедно с това моминският ритуал трябва да донесе стопанско и житейско благоденствие на цялото село. Ето защо лазарките, макар да са съвсем млади момичета, се посрещат с почит от всички жители. Тази значимост на лазарския ритуал навярно го е съхранила и до ден днешен. Сам по себе си обредът е красив и витален. Обичаят е познат във всяко българско село и район. Затова има много локални обредни варианти. На места и названието е различно. Но основните елементи са общи. Всяка лазарска група трябва да изпълни цикъл от песни, а на места и танц, характерни само за тези празници.
Някога момите обхождали със своя обред всички къщи в селото.
Днес в някои села ритуалът само се пресъздава на сцена. Но в много селища обичаят се възпроизвежда така, както някога – лазарките обикалят всички къщи.
Традиционният смисъл е лазарките да внесат във всеки дом своята обредна благословия за благоденствие и сбъдване на най-съкровените надежди за всеки от семейството. В пространния обреден цикъл лазарски песни има подходящи текстове за всяка възраст и социално положение. Образите в тези песни носят много старинна символика и звучат особено поетично. Дъщерята-мома е пролетно цвете или звезда. Синът-ерген е напет юнак на красив кон и се надбягва със слънцето. Бащата е представен като могъщо родословно дърво. Децата са ято гълъби.
