Туристическите агенции обикновено описват рая в офертите си за привлекателни места по света. Но никой не те подготвя за това, което може да преживееш. Именно затова и са полезни групите във Фейсбук, където различни пътешественици споделят опита си от преживяното.

Предлагаме ви талантливия разказ на Красимира Захариева, която е публикувала преживяното от нея във Фейсбук:

„Никога не бях виждала толкова много мухи накацали по храна, която се продава. Беше ме страх да си представя как би изглеждала картинката в месеците между юни и август, когато обичайната температура през деня надхвърля 40 градуса…

Мислех си, че съм напълно подготвена за Мароко, тъй като бях гледала много снимки оттам, тук в групата, прочетох разни неща, а и бях чувала доста за тази чудновата страна. Казвам чудновата, защото ми напомня на една детска книжка от Джани Родари “Джелсимино в страната на лъжците”, където Джелсемино тръгва по света да търси щастието си. Така попада в чудновата страна, където лъжците и мошениците са на почит, а честните хора – в затвора. Но както се казва: По добре да видиш едно място със собствените си очи, отколкото да чуеш за него хиляди пъти. Та така, дойде и моят ред да опозная тази приказна страна.

Мароко не е за всеки или поне тази част която успях да видях от него. Не е за хора, които обичат да се разхождат по фин пясък и да лежат под палмови дръвчета. Мароко е за истински пътешественици, пътешественици по душа. Мароко трябва да се “експлорне”, както се казва. Аз съм пътешественик по душа, но пътувам като турист. Явно още не съм намерила смелост да изляза от зоната си на комфорт и да реша да обикалям света само с една раница на гръб.

Никога не съм била в Индия, въпреки че е в листата от страните които желая да посетя, но най-разпространеното което съм чувала за тази държава е страна на контрастите. Само че в Индия масово хората са изключително бедни и съвсем малка част от тях, много богати.

Знам че е абсурдно да сравнявам Мароко със страна в която не съм била, но прехвърлях всички тези мисли докато реша какви точно снимки да кача в тази публикация. Не ми се връзваше… не ми се връзваше ориенталската част на Маракеш с онази зеленина и блясък по туристическите му места. Разликата беше огромна, от земята до небето. Все едно си на две различни места по едно и също време. Затова реших да ви покажа снимки от типичния живот на обикновените хора, който лично ме впечатли повече, тъй като съм виждала доста бляскави местенца вече.

Сблъсъкът ми с арабската култура се побираше само в едно мое еднодневно посещение на Доха, но въобще не бих могла да сравня тези две толкова различни държави, а и да кажа, че успях да придобия престава за арабския манталитет за толкова кратко време, би било абсурдно.

Всяко нещо в Мароко си има цена, тази цена за туристи е тройно и четворно по висока от реалната стойност на стоката или услугата. Колкото и да се пазариш накрая пак плащаш повече. Определено мароканци знаят как да дерат кожи, със и без кавички.

След дълъг и изморителен ден в обиколки на Маракеш решихме да поседнем в парка до KOUTOUBIA MOSQUE (най голямата джамия в Маракеш и емблема на града).

Към нас се приближи възрастен мароканец с тава сладки в ръцете. Предложи ни да си купим, но ние любезно отказахме, въпреки че бяхме вече много гладни и изморени, но не до такава степен, че да се навием да ядем храна от улицата. Не ме разбирайте погрешно, но не си представях остатъка от почивката да го изкарам в тоалетната. Любезните откази обаче, при тях не минават и ме бяха предупредили вече за това. Тия хора от не, не разбират.

В крайна сметка той ни подаде по една ореховка с жест, че иска да ни почерпи. Точно в момента в който отхапвах от нея, попита дали ще му дадем някакви пари. От неудобство извадихме по 10 дирхама, като 10 се равняват на едно Евро. Сториха му се малко.

Абее Чичка, тия сладки от Дубай ли ги носиш!? Като видя, че няма да му мине номера, ни пожела приятен ден и се премести на съседна пейка с туристи да “черпи” със сладки. Докато рупахме ореховките подхвърлих шеговито на Ралица (моята приятелка), че нали се сеща колко мухи са ги кацали тия сладки, и нали се сеща къде преди това са кацали тия мухи. Ама тя беше твърдо убедена, че нейната храна мухи не я кацат. Докато се самоубеждавахме една седмица, че нашата храна мухи не я кацат, доста л__на изядохме.

Ама ореховкитеее… реховките бяха умопомрачително вкусно, толкова вкусни ореховки през живота си не бях яла!!!

Наумих си, че когато отида в Маракеш ще се нарисувам с хена. Видях доста туристи с рисунки на едната ръка, ама аз бях решила, че ще нарисувам и двете. Само трябваше да намеря кой да ми ги направи. Не се наложи да търся, Тя сама ме намери. Докато се разхождахме из площада на JEMAA EL-FNAA ( много известен площад, забележителност в Маракеш, на който можеш да видиш всякакви хора, предлагащи всякакви джунджурийки,дресьори на змии, артисти и тн) жена в 30-те си години ме дръпна и започна да ми предлага да ме нарисува с хена. Там на всяка крачка някой, нещо ти предлага, просто е невъзможно да се движиш спокойно. Тикна ми в ръцете едно албумче със снимки, да си избирам. Не и се наложи да ме убеждава дълго, защото аз така или иначе го бях решила вече.

Докато разглеждах снимките, тя ближеше от спринцовката с хена и ми обясняваше, че е бременна и че хената е натурална и безопасна. Попитах колко ще ми струва, защото искам да ми нарисува и двете ръце, а тя заяви, че колкото аз реша толкова да и дам. След като си избрах модела, отново се поинтересувах за цената, но тя настояваше, че го прави от сърце и колкото преценя аз, толкова. Цялата работа отне не повече от 15 минути. Докато ме рисуваше, ме попита дали съм омъжена, каза че тази хена ще ми помогна да си намеря богат мъж.

Позасмях се, защото не съм суеверна и не вярвам в такива неща. След като приключи, аз отново попитах колко й дължа. В този момент тя извади албумче със снимки, ама не онова което ми показа първия път, а друго, с цени на него. Каза че едната ръка струва 400 дирхама, тоест 80 Евро за двете. Пълен абсурд! Аз може да живея в Англия от дълги години, ама съм мома от източна Европа и тия на мен хич не ми минават. Дадох и 200 дирхама и и обясних, че там от където идвам, човек трябва да работи цял ден за тези пари. И че трябва да е много доволна, защото ги е изкарала за 15 минути.

В един от последните ни дни в Маракеш решихме да отидем до пазара за сувенири, а аз си бях наумила да “експлорна” по сериозно този лабиринт от пазарни шатри и сукове. Докато се разхождахме из пазара, едно момче ни заговори и ни обясни, че днес има пазар на берберите (първите хора населяващи тези места), които идват от планината Атлас, специално за този пазар и че днес е последният ден. Помислих си, това няма начин да се изпусне. Той предложи да ни заведе.

Не знам колко време сме вървели навътре в дебрите на Медина, минавахме през различни улички, дори да си помислех за връщане, щеше да е доста трудно в този лабиринт, но в случая въобще не мислех за това, бях твърдо решена да видя това място. А и предния ден се запознах с една мацка от Канада и тя ме светна за една навигация без интернет, която успях да си сваля в хотела. Увериме че работи и в джунглата, така че бях спокойна. Излязохме на една по широка улица, където се разнасяше ужасна смрад. Момчето обясни, че това е от местата където се обработват кожи.

Реших, че такова нещо трябва да се види, на всяка цена. От малка съм много любопитна и все се навирам където не ми е работа. И този път не изневерих на себе си. Бях застанала пред едно такова място и твърдо бях решила да надникна вътре. Между мен и вратата се бяха изправили три огромни купчини с конски фъшкии и не знам колко милиона мухи около тях. Все едно някой ги беше изсипал нарочно там. В този момент бях толкова решена да вляза, че нищо не можеше да ме спре. Пристъпих смело напред..

Пред мен се откри широка, открита площ с каменни вани и разтлани кожи по тях. Вътре миришеше на същото на което и отвън, ама умножено по десет. Не се дишаше. Успях да издържа броени секунди, за да направя няколко снимки. Чудех си, как може да работят хора тук, абсолютно нечовешко е. Ралица реши, че и е дошло в повече и иска да се върне в хотела. Бързаше да хване безплатния шатъл, а на мен хич не ми се тичаше след нея. Не мислех че е добра идея да се разделяме, ама ми се искаше да се помотая още малко наоколо, а и въобще не ми се стоеше в хотела.

В момента в който тя се отдалечи осъзнах, че през последните двайсетина минути не бяхме срещали никакви турист. Да кажа че ме хвана страх, ще е твърде пресилено, по скоро се сетих за клетия си баща, ако можеше да ме види сега отнякъде щеше да получи “харт атак”. Той милия винаги се притеснява като пътувам и като чу, че ще ходя в Мароко, косите му се изправиха. Аз нагласена мадама, сама, само с араби наоколо. Чудничко! Добре де, реших да пробвам навигацията, всичко беше точно, до момента в който започнах да минавам през очарователни, тесни улички и напълно забравих за нея. Директно обърнах на камера и започнах да снимам.

Изведнъж се озовах на много оживена улица пълна с туристи, реших че съм на прав път. Толкова беше натоварено, че хората едвам се разминаваха, като прибавим и разни мотористи които се опитваха да си проправят път през тълпата. Едно момче тикаше голяма количка с плодове и едно от колелетата буквално мина през краката ми. Подскочих. За щастие травмата не беше сериозна, дори ми стана смешно.

Помислих си, че трябва съвсем да съм откачила, след като реагирам така в тази ситуация. Повечето жени които познавам, биха се разстроили, биха мрънкали, но аз повече се разстройвам и мрънкам ако ми се налага да лежа дълго на шезлонга до басейна. Мрънкам от отегчение.

Съвсем случайно се оказа, че моя позната с която сме били на бригада в Англия и не сме се виждали от много години е по същото време в Мароко, видяла че съм в Маракеш и ми писа във фейсбук. Само, че те трябваше да пристигнат на датата, в която ние си тръгвахме и за жалост не можахме да се засечем, но успях да и дам някои съвета. Каза ми, че са в Казабланка (град който бях планирала да посетя, но не успях – друга дълга история).

Нахвърлях и набързо местата които си заслужава да се видят, а тя ми отговори че искрено се надява в Маракеш да й хареса, защото никъде другаде не им било харесало до сега.

Та така… Мароко не е за всеки. Трябва да си истински пътешественик по душа за да намериш очарование в това да вървиш през конски фъшкии, да срещаш мошеници на всяка крачка, които се интересуват само от парите ти и да си готов да се блъскаш по пазарите с всякаква паплач и превозни средства от първобитен вид. Но ако успеете да отворите сърцето си за тази различна култура, ще бъдете пленени от уникалната смесица от багри и аромати завинаги. Аз лично оставих част от сърцето си и на това място.“