Запис с гласа на Петър Младенов. На 11 декември 1989 година, месец след свалянето на Тодор Живков, се провежда Пленум на Централния комитет на Българската комунистическа партия.

На него новият генерален секретар на ЦК на БКП Петър Младенов изнася доклад „За състоянието на страната, партията и непосредствените задачи.“

Докладът описва катастрофата на социалистическа България и управлението на Живков. Аналогията с управлението на Бойко Борисов и днешното състояние на страната е поразителна.

„Работническо дело“ публикува пълния текст на доклада, който пускаме изцяло, а в началото можете да чуете и три минутен документален запис от тази историческа реч.

Видео:

Другарки и другари,

Измина един месец от Ноемврийския пле­нум на ЦК на Българската комунистическа партия. Неговите решения се посрещнаха със спонтанно одобрение от българския народ. Той изрази категоричната си подкрепа за нов курс на партията, за преодоляване на допус­натите дълбоки деформации, за изграждане на съвременна социалистическа и правова държава със силите на целия народ, на цялата българска нация.

И така поставено бе началото на коренен поврат в положението на страната. Едва ли има съмнение, че е необходимо да започнем дълбок и честен анализ, за да осъзнаем съ­щината на причините, които доведоха партия са и държавата до настоящата криза, за, да намерим верния изход от създалата се си­туация.

У нас намира израз отдавна натрупалото се недоволство. И тази реакция е напълно обяснима. Изминаха няколко десетилетия от победата на социалистическата революция, която откри пред България широк простор за обществен, икономически и духовен про­грес, за истинска народна власт и човешки свободи.

Страната преодоля наследената изостаналост и създаде голям икономически потенциал. Осъществен бе бърз напредък в културното развитие, ликвидирани бяха теж­ки социални язви. Народна република Бъл­гария получи най-сетне истинска международна сигурност. Тези постижения са безспорни и всеки опит за тяхното подценяване би вля­зъл в противоречие с историческата истина.

Ние обаче няма да се окажем на висотата на своята отговорност пред народа като уп­равляваща партия и като Централен коми­тет, ако не видим, че през последните годи­ни страната навлезе в период

на сериозна криза, на нарастващо социално напрежение и стагнация в своето цялостно развитие.

Когато говорим за сериозна кризисна си­туация ние имаме предвид следните явления и тенденции, оказващи силно социално, икономическо, политическо и морално влияние върху общото състояние на нашето общество:

– дълбоки деформации в обществото и системата на управление,

– стагнация в икономическото ни развитие, застрашително изоставане в структурно­то и технологичното обновяване на икономиката вследствие на груби грешки в стопан­ската и инвестиционната политика, застрашително нарастване на външния дълг,

– увеличаване на инфлацията, тежки трудности на вътрешния пазар и в крайна сметка влошаване на жизненото равнище, наличие на широко разпространена корупция,

– сериозни поражения в духовния и интелектуалния живот на нацията и упадък на основни морални принципи и ценности,

– достигане на уродлива стенен в развитието на режима на лична власт на Тодор Живков – и като резултат от всичко това сериозно намаляване на доверието към пар­тията.

Затова първият главен въпрос, на който трябва да отговорим, е:

как се стигна до то­ва положение и кой е виновен?

Преди да се опитаме да отговорим като партийно ръководство, би следвало да се напра­ви едно уточнение. Очевидно на сегашния етап ние не можем да дадем подробен и ар­гументиран отговор относно всички многоброй­ни обективни и субективни причини за създа­лото се положение. Това може да стане само след внимателно и безпристрастно изучаване, за което трябва повече време. Окончателно­то заключение тепърва предстои. Но ние днес поставяме решително начало на една всест­ранна преоценка на досегашните години на българския социализъм. Ние започваме остър завой в нова посока. И въпреки това относно главните, принципните причини за създаде­ното трудно положение в България сред на­шето общество има пълно единодушие.

Става дума за сталинския модел, който в нашите условия придоби специфично български национални черти.

Що се отнася до осмислянето, до възприя­тието на този извод, смятам, че и в партия­та, и в обществото е нормално да има диску­сии, различия и нюанси. Всеки бе по своему съпричастен към системата, по своему тър­сеше в нея своето място, имаше своето отношение към произтичащите в нея процеси.

За всички нас тук влошаването на положе­нието в страната не бе гръм от ясно небе. Това се виждаше много преди да стигнем до сегашния кризисен етап. Бившето ръководст­во формираше екипи, създаваше „концепции“. От тях се очакваше чудо, което да доведе до преодоляване на тежките проблеми и да започне едно щастливо развитие. В ход бе непрекъсната смяна на кадрите, трескави ре­организации следваха една след друга. Някои твърдяха, че така се трупа положителен опит, но от практическа гледна точка резултатът бе неизменно нулев, направо вреден.

И така главната причина за създалото се положение бе неизживяната сталинска административно-командна система, монополът на властта, фактическият тотален контрол вър­ху производството и разпределението, нами­ращ се в ръцете на бюрократичната вър­хушка. А нейна основна грижа бе не преодо­ляването на кризисните явления, а запазва­нето на господствуващите позиции във всеки сектор на обществения живот.

В сферата на държавното и общественото устройство бе създадена обстановка, сходна с феодалното управление. Оформи се малка група начело с Тодор Живков, която узур­пира властта.

Около тази група, която много бързо придоби семейно-землячески характер, се наслоиха властолюбци и кариеристи от различен калибър. Те получаваха от върхов­ния ръководител ключови постове и облаги, които им позволяваха от негово име и от името на партията и държавата да вършат произвол, да манипулират основни обществе­ни институции.

Това бе дълбоко обидно за нашия народ, който със самоотвержен труд положи осно­вите на един обществен строй, свободен от експлоатацията на човек от човека. Върху базата на съграденото от него режимът дегенерира в диктатура на клан, при която реално действуващите лица бяха личният кръг на генералния секретар и неговият про­паганден и репресивен антураж.

„Научните кадри“ на предишното ръковод­ство се опитваха да оправдаят проблемите с „грешките“ на класиците на марксизма-ленинизма, с изостаналостта на българското об­щество, което не било дорасло за социали­стическа революция, с интригите на империализма или с дефектите на субективния фак­тор. Това се правеше с явната цел да се оправдае Тодор Живков и неговата камарила. Но тук е и гвоздеят на въпроса. Сред ръко­водството, по чието време се допускаха раз­личните неуспехи, а ако трябва да бъдем честни, нека ги наречем провали, бяхме и ние, сега тук присъствуващите, или по-голяма част от нас. Това ръководство бе едино­душно избирано на редица партийни конгреси, получаваше от тях одобрение за своята политика. Нашето чистилище може да бъде само оповестяването на истината, на цялата истина.

Много са въпросите, които чакат отговор. Навярно първият е как можа да се случи така, че четиридесет и пет години след со­циалистическата революция ние да изпаднем в днешната обществена стагнация? Без да навлизам в по-обстоятелен социологически и политически анализ, който неизбежно ще се наложи ако не днес, то утре, ще споделя с вас някои съображения, които, щем-не щем, трябва да имаме предвид, ако истински тър­сим отговор на въпросите и решения за ста­билизация в политически и икономически план.

Другари,

Направените дотук тежки констатации и обвинения ще „увиснат във въздуха“, ще станат повод за политически спекулации и ново напрежение, ако ние не разкрием реа­листична и правдива картина за състоянието на икономиката, държавата и партията.

Обективната оценка на социално-икономическото състояние на страната трябва да за­почнем с извода, че предишното ръководство ни оставя в наследство един прогресиращ икономически спад.

Първо. Очертава се силно спадане на тем­повете на икономическия растеж.

Като имаме предвид, че това спадане протича паралелно с бързо увеличаване на вът­решния и външния дълг на страната и на инфлацията, може да се направи изводът, че по същество през последните години не само че няма никакъв икономически ръст, а напротив, има рязко връщане назад.

Второ. Появиха се и се задълбочават ня­кои остри диспропорции в икономиката.

Влоши се материалната и суровинната осигуреност на производството. Прогресивно се увеличава делът на амортизираните про­изводствени фондове, който в края на 80-те години достигна 40–45 на сто. Нарушиха се основни народностопански баланси.

Засили се тенденцията на изоставане на количеството и качеството на произведените стоки от изискванията на потребителите. Про­изводството на редица стоки през последни­те няколко години е по-малко в сравнение с 1980 година. Това се отразява преди всич­ко върху жизненото равнище на хората и върху състоянието на вътрешния пазар.

Особено опасна за цялостното развитие на страната е нарастващата „пропаст“ между па­ричните средства на населението и налични­те стоки и услуги. Така например за пери­ода след 1980 г. паричните доходи на насе­лението са нараснали с 54 на сто, а обемът на стоковите фондове — с 39 на сто. Сега населението разполага с 25 млрд. лева в спестовни влогове, а има малко стоки, които може да купи. Само през 1989 г. се очаква свободните парични средства да се уве­личат с още 1,8 млрд. лева!

Трето. Изключително сериозни проблеми се натрупаха във финансовата сфера.

Дър­жавният бюджет е поел непоносими за нашите мащаби разходи. Много от тях прикри­ват некадърност в управлението, неефектив­ни инвестиции, нискокачествен и лошо орга­низиран труд. ПРЕКОМЕРНИТЕ РАЗХОДИ НА ДЪРЖАВАТА И СЪЗДАДЕНАТА СЛОЖНА СИСТЕМА ОТ ДЪРЖАВНИ ГАРАНЦИИ НАПРАВИХА ГОДИШНИЯ РАЗМЕР НА СУБСИДИИТЕ, НАДБАВКИТЕ И ПРЕМИИТЕ ОКОЛО 7 МЛРД. ЛВ, КОЕТО ПРЕДСТАВЛЯВА НАД 1/4 ОТ ОБЩИЯ РАЗМЕР НА БЪДЖЕТНИТЕ РАЗХОДИ. КАТО РЕЗУЛТАТ ОТ ТОВА МНОГО ГОДИНИ НАРЕД БЮДЖЕТЪТ ПРИКЛЮЧВА С ГОЛЯМ ДЕФИЦИТ. ДЪЛГЪТ НА ДЪРЖАВАТА КЪМ БАНКИТЕ НАДХВЪРЛИ 10 МЛРД. ЛВ ПРИ ГОДИШЕН РАЗМЕР НА БЮДЖЕТНИ ПРИХОДИ ЗА 1988 Г. 26 МИЛИАРДА ЛВ..

Всички тези проблеми намират краен из­раз в задълбочаването на инфлационните тенденции. Непризнаването на инфлацията досега, а оттук и отсъствието на надеждни лостове за нейното управление ускоряват обезценяването на българския лев, намаляват неговата вътрешна и външна покупателна способност.

ИЗКЛЮЧИТЕЛНА ТРЕВОГА БУДИ СТРЕМИТЕЛНОТО НАРАСТВАНЕ НА ЗАДЪЛЖЕНИЯТА НИ В СВОБОДНО КОНВЕРТИРУЕМА ВАЛУТА. БРУТНИЯТ ДЪЛГ НА ДЪРЖАВАТА В КОНВЕРТИРУЕМА ВАЛУТА НАДХВЪРЛИ 10 МИЛИАРДА ДОЛАРА. ПРИТЕЖАВАМЕ ЗЛАТНИ ВАЛУТНИ РЕЗЕРВИ В РАЗМЕР НА ОКОЛО 1,3 МИЛИАРДА ДОЛАРА. ОТ ПРЕДОСТАВЕНИТЕ КРЕДИТИ НА ДРУГИ СТРАНИ ЩЕ ПОЛУЧИМ В БЛИЗКИТЕ ГОДИНИ ОКОЛО 1,8 МИЛИАРДА ДОЛАРА. ПРИ ТОВА ПОЛОЖЕНИЕ ЧИСТИЯТ ДЪЛГ НА СТРАНАТА В КОНВЕРТИРУЕМА ВАЛУТА НАБЛИЖАВА 8 МИЛИАРДА ДОЛАРА, КОЕТО ТРЯБВА ДА ОЦЕНЯВАМЕ КАТО КРИТИЧНА ГРАНИЦА.

Особено неблагоприятно е, че нарастване­то на задълженията става на фона на намаляваване на постъпленията в конвертируема валута и при съхраняване на зависимостта на икономиката и на социалната сфера от вноса по второ направление. Сега брутните ни задължения неколкократно надвишават годишните постъпления в свободно конвертируема валута. САМО ЛИХВИТЕ, КОИТО ТРЯБВА ДА ПЛАЩАМЕ ЗА ТЯХ, ЩЕ ВЪЗЛЯЗАТ ПРЕЗ СЛЕДВАЩИТЕ ШЕСТ ГОДИНИ НА

4—4,5 МИЛИАРДА ДОЛАРА.

Ако не променим нещата, над половината от го­дишните ни валутни постъпления ще бъдат изразходвани за погасяване на дълга. Погашенията ще погълнат и значителна част от прираста на националния доход.

Същевременно трябва да отбележим, че в последно време страната изплати задълже­нията си към социалистическите страни и в момента нашият платежен баланс с тях е уравновесен.

Четвърто. Като цяло можем да говорим за относително, а в някои случаи и за абсолютно намаляване на ефективността и конкурентоспособността на българската иконо­мика. В основата на тази заплашителна тенденция лежат сериозни инвестиционни греш­ки през последните две десетилетия. Същевременно трябва да отбележим, че ние се­риозно изостанахме в технологичната област, в качеството на стоките и тяхната надежд­ност.

Казаното потвърждава извода, че народното стопанство се намира в период на прогресиращ икономически спад.

Големият въпрос е: какви са причините за натрупаните негативни явления?

Преди всичко трябва да напомним, че на­чалото на сегашните трудности на страната датира още отпреди 15–20 години, но те особено се изостриха през последните две пе­тилеткиПрез целия този период независи­мо от решенията на партийните конгреси и конференции страната продължи да се раз­вива на екстензивна основа при непрекъс­нато увеличаващ се

недостиг на трудови и суровинни ресурси.

Икономиката започна все по-често да боледува, което намираше израз в моралното и физическо изхабяване на ос­новните фондове, в увеличаването на разме­ра на незавършеното строителство, в нама­ляването на общата ефективност на произ­водството.

Благодарение на специфичната икономиче­ска ситуация, създала се след суровинно-енергийната криза през 1973—1975 г., страната успя да привлече допълнителни външни източници на растеж, което тогава позволи временно да се даде нов тласък в развити­ето на икономиката. Ние не използвахме оба­че пълноценно тези възможности.

Направените през същия период погрешни инвестиции не доведоха и не можеха да до­ведат до позитивно развитие на икономиката. Именно през тези години бяха изградени мощности, които днес не дават нито печалба, нито валута, но затова пък тежат като во­деничен камък на шията на националната икономика. Става дума за обекти, които из­държа цялото общество. Само Заводът за тежко машиностроене в Радомир, който е силно нерентабилен,

струва на бюджета над 1,2 млрд. лева.

Сериозни са последиците от строителството на някои мощности в Русе, на леярните заводи в град Раковски и дори от толкова рекламиралото обновление на хими­ческите заводи в Девня. Допуснатата диспропорция между развитието на финалните производства и производството на материали и комплектацията за тях доведе до прекомер­на зависимост на изградените през 70-те и 80-те години мощности на електрониката, химикофармацевтичната промишленост, леката индустрия, машиностроенето и други, а от­тук и на народното стопанство като цяло, от вноса срещу конвертируема валута.

Когато говорим за трудности в икономиката, трябва да имаме предвид и факта, че през последните няколко години ние не ус­пяхме да се адаптираме към световното сто­панство, въпреки че конюнктурата беше, общо взето, благоприятна за нас. Върху проблеми­те на българската икономика се отразяват и трудностите на нашите партньори, страните – членки на СИВ.

И така, не можем да не си дадем ясна сметка, че основната причина за натрупали­те се деформации и кризисни явления се корени в самата същност и механизмите на командно-административната система за уп­равление.

Не е случайно, че практически всички социалистически странисе изправи­ха пред еднакви или сходни проблеми в икономическата и в социалната област.

Същевременно трябва да отбележим фак­та, че в нашите условия с особена сила се прояви деформиращото въздействие на ре­жима на личната власт, който доведе волунтаризма и субективизма в икономическата политика до рядко срещано в другите социа­листически страни равнище.

За дълъг период от време и особено през последните години решенията по всички ос­новни въпроси в икономиката се вземаха от Тодор Живков, често по силата на случайни подбуди и на базата на импровизирани съж­дения.

Суперцентрализацията на икономи­ческата власт доведе до необосновани инвес­тиционни решения, до произволно определяне на плановите темпове на растеж, до неп­рекъснат административен натиск върху всички елементи на икономическата система и създаването на послушен апарат от ръковод­ни стопански кадри.

Без да омаловажаваме отговорността на други лица и органи, особено искаме да посочим голямата лична отго­ворност на другарите Гриша Филипов, Огнян Дойнов, Стоян Овчаров и Петко Данчев. Тези деформации се задълбочиха през последните няколко години, когато преднамерено се провеждаше линия на замазване на съществуващото положение и отсрочване на решаването на наболелите проблеми по пъ­тя на увеличаването на външните и вътреш­ните задължения на страната. Тази полити­ка с основание може да бъде наречена „след мен – потоп“. По такъв начин българският народ получава в наследство от досегашния режим една тежка ипотека.

Волунтаризмът в сферата на икономика­та се прояви особено силно по отношение на правителството. През последните няколко го дини то беше обезсилено чрез изземване на неговите функции, чрез непрекъснати и не­обосновани структурни и кадрови промени. Той намери израз и в постоянните и необ­мислени реорганизации, в абсурдната прак­тика на безкрайни промени на регулиращи­те стопанската дейност нормативни докумен­ти.

Напълно бе пренебрегната ролята на На­родното събрание при обсъждането и решаването на народностопанските проблеми и особено при изграждането на нашето стопанско законодателство.

Не може да оценим иначе освен като израз на най-грубо недомислие и безотговор­ност одържавяването на кооперативния сектор и унищожаването на трудово-кооперативните земеделски стопанства – акт, който в много отношения има необратими последици.

Създаването на аграрно-промишлените комплекси в началото на 70-те години фактически доведе по административен път до ликвидиране на кооперативния строй на се­ло=

Това в голяма степен отслаби връзките на селяните със земята. Ликвидирани бяха много села, обявени за безперспективни и със „затихващи функции“.

Главният показател за оценка на работа­та беше т. нар. „среден добив от единица обработваема площ“. Цената на постигнатите успехи нямаше никакво значение. Замразиха се и се унищожиха милиони декари земя. Обезлюдяването на цели райони на страната и административното закрепостяване на аг­рарно-промишлените и промишлено-аграрните комплекси към съответен вид продукция стесни номенклатурата на селскостопанското производство.

От традиционен износител България стана ежегоден вносител на карто­фи, фасул, зеле, лук, фураж и други сел­скостопански стоки за стотици милиони долари.

Интензивната миграция от селото към града създаде големи социални проблеми и най-важното — откъсна структурата на бъл­гарската икономика от естествените й при­родно-климатични условия, унищожи тради­ции и култура, създавани с векове. Гигантоманията и премахването на малки и средни производствени звена засегна най-чувствител­но производството на хранителни стоки, тър­говията и общественото хранене, създаде се­риозни проблеми в бита и начина на живот на хората.

Не дадоха очакваните резултати и много­то опити в страната през последните десе­тилетия за икономически реформи. Не можем да не отбележим, че в тях се съдържаха не­малко правилни замисли и начинания, че има­ше стремеж към демократизиране на иконо­мическия живот. Тези опити за стопански реформи през втората половина на 60-те и в края на 70-те години не засегнаха на­растващото одържавяване на икономиката и режима на лична власт.

Ето защо произтичащите от тях практически промени се ока­заха крайно ограничени и недостатъчни. Бю­рократичната върхушка се боеше да не на­вредят на нейния монопол върху властта и фактически ги бойкотира. Половинчатите преобразования бяха проведени по административно-силов път. Новообразуваните иконо­мически единици, кълнове на новото, линеят в условията на съществуващата и досега командно-административна система.

Всички тези подходи в своята съвкупност свидетелствуват за една главна особеност на икономическата политика на системата. То­ва не бе политика, обърната към човека. Тя не служеше за задоволяване на човешките потребности, нея я движеха други пружини и мотиви.

Дълбоко вредоносен бе користният интерес на „началниците“ на икономиката да се докарат пред висшето ръководство с из­пълнение и преизпълнение на плана, с „про­бивни“ идеи и стратегии. Създадоха се усло­вия за подкопаването на традиционните за българина трудови добродетели. „Нагоре“ вървеше лъжлива информация, надолу — зави­шени възнаграждения за мълчание и съуча­стие, един общ заговор срещу благополу­чието на народа.

Държейки с желязна ръка крана на раз­пределението, административно-командната система откри път за различни извращения. Създадоха се привилегии в социално, профе­сионално, йерархично и класово отношение. Произволът с механизма на разпределение­то доведе до противопоставяне и съзнателно разпалване на антагонизъм между различни групи като работници и селяни, работници и интелигенция. Тези извращения убиваха вя­рата у много хора, пораждаха у тях безве­рие и цинизъм. Живият интерес към труда чувството за дълг отстъпваше място на по­требителско отношение към живота.

Създа­доха се условия за корупция, за разгръща­не на „икономика в сянка“, за най-различни мафии.

Свръхцентрализираният механизъм за планиране опорочаваше естествените връзки ме­жду социалните групи. Контактите между производители и потребители се контролира­ха от центъра и не благоприятствуваха здра­вословното развитие на стопанството и тър­говията. Спъваше се създаването на кори­гиращи механизми, на механизми за саморегулация, затрудняваше се формирането на самоуправляващо се гражданско общество.

Лишеният от стоки потребителски пазар повишава с всеки изминат ден градуса на социалното напрежение. Липсват или трудно се намират продукти от първа необходимост. Свой дял имат и трудностите в придобиване на по-трайни и ценни стоки като телевизори, перални, хладилници, автомобили. Като при­бавим редица други липси на стоки за ши­роко потребление и послушаме какво се го­вори по многолюдните опашки, можем ясно да си представим тежката психологическа ат­мосфера.

Дори в последно време, когато бяха ут­върдени радикални виждания за създаване­то на социалистическа пазарна икономика и на фирмена организация, носителите на ко­мандно-административната система не сложи­ха оръжие. Независимо от мнението на правителството и на редица специалисти ново­образуваните фирми бяха изградени по ад­министративен начин — кампанийно и без необходимите проучвания. При формирането на техните ръководства се подходи по тради­ционния път. Създаването на фирмите се из­ползва за ликвидиране на производствената демокрация и на самоуправлението на тру­довите колективи. За сметка на това се за­силиха технократичните тенденции. Няма да е пресилено, ако се каже, че една част от апарата, включително на най-високо равни­ще, се уплаши от демократичните промени и побърза да сведе техните последствия до ми­нимум.

И нещо много важно: икономиката на ко­мандите „от горе“, гигантските проекти, лип­сата на достатъчно демокрация и гласност, невежеството и егоистичните интереси на административно-бюрократичния апарат бяха на път да унищожат прекрасната българска при­рода. Нашите плодородни полета са напоени с химикали, нашите бистри води са отрове­ни и черни от замърсяване, въздухът в ре­дица градове направо е опасен за здравето. Разбира се, за редица от острите екологич­ни проблеми на страната има и външни при­чини. Но главното е, че у нас е налице еко­логическа криза, борбата с която не търпи отлагане нито ден, нито час.

Ето такава е в най-общи линии социално-икономическата ситуация в България в края на 80-те години, която образно можем да ха­рактеризираме като прединфарктно състоя­ние.“

Петър Младенов, генерален секретар на ЦК на БКП, 10 декември 1989г.