Представи се с няколко думи?

На 25 години съм, завършил съм в Англия и в момента работя в организацията Endeavor в София. Фокусът ни са предприемачи във фаза „scale up“, както ги наричаме ние. Това са компании, които са доказали, че имат сериозни продукт и реализация и са достигнали ниво, на което имат нужда от някаква помощ. Говорим за достъп до чужди пазари, инвестиции, менторство и по-конкретно – как една компания може да се разрасне от 20 до 100 човека здравословно, как се формират organisational behaviour структури например. Най-общо казано изграждаме посредничество между български предприемачи и ресурсите на организацията, която има присъствие в 25 държави. Цел на дейността ни е и екосистемата, тъй като нашият регион, освен доста позитиви, е обусловен и от процеси, които не вървят както трябва: понякога липсва правилният достъп до менторство или капитал, до излаз на нови пазари. Работим с дейни хора, които имат желанието да се развиват и създават работни места, но нещо им липсва. Нашата организация предоставя именно това. Отделно водя и курс по икономика и бизнес веднъж месечно в Русе.

Разкажи ми повече за Англия, където си учил и работил. Различно ли беше там?

Различно е меко казано; културният шок (в позитивния му аспект) започва още от влизането в самолета на BA, където те поздравяват усмихнати хора с английски акцент, който вероятно не си чувал, освен във филмите за Хари Потър примерно. Заминах през 2009 година, в контекста на цялостната тогавашна нагласа, че българите ще са следващите поляци и ще залеят Англия. Тази всеобща неприязън, за която толкова се говореше, не съм я усетил никога. След летището следва магазинът – хората ти казват „Добър ден“ и се усмихват, буквално се чудиш дали ти има нещо и защо са толкова мили с теб. С това, разбира се, бързо се свиква; чувал съм и от приятели, че учтивостта на хората е първото нещо, което те шокира, когато излезеш извън границите на България. Англичаните от друга страна са всеизвестни с това, че са учтиви и много възпитани. Не става дори въпрос за учтивост, може би правилната дума е съпричастност. Човекът срещу теб не си мрази работата задължително и всъщност може да изпълнява задълженията си с желание, за него е понеделник, за теб също – въпреки, че си там и пазаруваш.Приеха ме специалност икономика в University of Warwick, а намирането на работа беше до известна степен късмет, защото се случи още в началото на първата година. Когато заминах в Англия, нямах никакво самочувствие – идвах от сравнително малък град, а допирът ми със света беше силно ограничен, дори и с достъпа до Интернет – за да можеш да намериш нещо, трябва да знаеш какво да търсиш, наличието на ресурс не винаги означава, че знаеш как да го използваш. Скоро след пристигането си разбрах за събитие, организирано от PwC (PriceswaterhouseCoopers), част от Големите 4 и лидер в одита и добрата корпоративна култура. На място се срещнах с HR и получих предложение да участвам в едноседмичен стаж, който беше по-скоро 7-дневно интервю с тестове, работа в екип и една обща проверка на това как мислиш и работиш. След доброто ми представяне ми предложиха стаж между втората и третата година в университета, а след завършването започнах работа в компанията. Работих 2 години и половина в Лондон, занимавах се с консултиране по стратегии за сливане и придобиване с фокус върху пазарната част – конкуренция, потребители, пазар и бизнес план на компанията.

Звучи сякаш нещата са се подредили доста добре. Kак реши да се върнеш?

Връщането в България не е краткосрочно решение, а процес, все пак става въпрос за живота ти. Не мисля, че връщането ми е отнело ден или месец, а по-скоро 5 години. По мои наблюдения причините защо хората се връщат в България могат да бъдат няколко: първо са хората, на които чужбина просто не им понася: не, че искат да са в България, просто не искат да са навън. Втората група са онези, които се прибират, защото трябва, защото получават натиск отнякъде – родители, приятели, лична вина. На трето място са онези, които извървяват някакъв път, в който има доста себеосъзнаване и себепознаване, реализират се, намират си хобита и среда, приобщават се и не се чувстват „не на място“ по никакъв начин. Макар и с усилия и не малко саможертви всичко е наред и след периодa на адаптация нещата се променят драстично и комфортната зона е лесно постижима. А намериш ли я веднъж, в повечето случаи оставаш там: възможностите са много, а ако се трудиш, общо взето получаваш. И тогава идва моментът, в който разбираш, че не се ли прибереш сега, никога няма да го направиш. Осъзнаваш, че има неща, които са по-големи от кариерата ти или теб самия и дори и да е нелогично, те дърпат обратно.
Много хора казват „липсва ми това или онова“ или „в България природата е страхотна“ и други клиширани неща, с които съм напълно съгласен, но не мога да приема, че могат да бъдат причина да се върнеш. Хубава природа има навсякъде, възможности също.България за мен не е нещо, при което можеш да отидеш, да посочиш или да пипнеш. България не е и мисия – често чуваме „прибрах се, за да променя нещата“ – за мен това е ненужен героизъм и никак не ми харесва. Използваме твърде големи думи как ще променяме средата, системата или България и никой всъщност не осъзнава какво буквално означава това. Не заради усилието, което би отнело, а от гледна точка на това, че всеки един човек трябва да се промени. Хората се фокусират върху системата, а промяната трябва да настъпи у 7 милиона и половина души, всеки един от нас.
Не е мисия и не е усещане; България е философия на живот, тук всичко се случва по различен начин и съвкупността от тези различни неща, от манталитета на хората, от готините или прецаканите неща в начина ни на мислене, от полухипстърското ни общество, 10% малцинства, историята, природата – всичко това носи начин на мислене, който не можеш да практикуваш на друго място освен тук. Винаги има нещо, което те дърпа, защото когато си израснал на подобно място в първите си 18-19 години, ти си България, всеки един от нас е България.Във втората част на интервюто ще разкажем повече за настоящата работа на Явор и курсовете по икономика, които преподава в Русе.