Със Закона за обществените осигуровки от 1924 г. България първа на Балканите създава цялостно обществено осигуряване, обхващащо всички категории наемни работници и всички видове обществени осигуровки: злополука и професионална болест; болест и майчинство; инвалидност, старост и смърт.

Всяка осигуровка е била финансово самостоятелна, имуществено и счетоводно обособена.

Една година по-късно със Закона за настаняване на работа и осигуряване при безработица, социалното осигуряване в България добива напълно завършен вид. Включва вече всички социални рискове, познати на осигурителна наука и практика по онова време.

През 1941 г. е учреден самостоятелен Институт за обществено осигуряване, което е следваща крачка към усъвършенстване на системата и организацията на социалното осигуряване. Институтът поема ръководството на осигуровките, предвидени в законите за обществено осигуряване от 1924 г., и тези на умствените работници и занаятчиите, съгласно съответните закони от 1941 г. Вноските за осигуровката “безработица” се събират от института, но се предават на Дирекцията на труда, където остава тази осигуровка.

Седем години по-късно Институтът за обществено осигуряване обединява всички съществуващи дотогава самостоятелни фондове и каси, включително и фонд “Пенсии за изслужено време”.