МЪРТВИЛО 1

РЕГУЛИРОВЧИЦИ НА СМЪРТТА

Отделната човешка трагедия ни възпламенява – къде искрено, къде показно – особено, ако пострада известна личност.

Трайната драма на милиони хора обаче ни оставя равнодушни, дори вече я смятаме за нещо нормално.

Свикнали сме с нея, много рядко се отронва нещо за този позор.

Колкото повече са тия хора, толкова по-малко ги забелязваме – и изобщо не се притесняваме от разгрома на нормалното им съществуване.

В политическото говорене тия хора не съществуват.

Върнете се само няколко месеца назад и ще видите колко маловажни, дори излишни неща са били сладострастно обговорени.

Днес те вече изглеждат дори несмислени.

Но никой не говори за милионите ни бедняци, това сякаш е забранено.

Само си представете, как се чувства един бедняк, застанал/застинал пред телевизора, който безсрамно му изплюва в лицето безумни тъпанарщини, и, в крайна сметка, го наскърбява с едно отровно безразличие.

Дори не са в състояние да го разведрят с традиционните опиати – глупавите шоу програми с още по-глупавите им автори и изпълнители. Ами рекламите – какво от тази лъскавост е достъпна за този човек и милионите като него – хора, които навремето са дали всичко на държавата си, и то никак не е било малко – а сега тя се изхрачва в лицата им.

Политиката в България трябва да се прави мълчаливо.

Да мълчат като пукали – така ще е по-справедливо/праведно.

Пукал политика.

Да се пуйчат колкото щат, но мълчаливо.

Защото милиони хора са направо изоставени на произвола.

Разкараха призрака на комунизма – и това си приписаха, но сега приемат като нещо нормално скотската бедност да броди наоколо.

Почти всичко е изоставено.

Примерно: изгазили от соца и заварили 6 хиляди и 200 язовира – по броя на язовирите България е на първо място в Европа.

Направили ги комунистите и натоварили с още една грижа днешните първенци, които сигурно и за това ги проклинат.

От 30 години те проклинат всичко, което не може набързо да се осребри, а иска грижи и ум, разбира се.

Заради това само плячкосват и разсипват всичко.

Единствено българските бедняци се оказаха упорито неизтребими и все още им висят на тлъстите вратове.

Тия дни се оказа, че от шестте хиляди язовира двайсетина са в критично състояние, други десетки са с неясна собственост.

От катастрофата в Бисер насам нищо не се е променило.

Преди две години се повъртяха около язовир „Искър“ – и сетне го забравиха.

Сега пак се сетиха.

Това са спорадичните напъни на Пукалите да се правят на стопани, съвестни и грижовни – макар инак да са чувствителни, колкото е чувствителен гьона.

Много обичат да фалшивеят, да изиграят набързо някое театро на съпричастност – както сега за горкото момиче от Русе.

Докато опяват абсолютно рутинно смъртта му, умряха още трима души, пострадали в катастрофата край Своге.

За тях вече няма театро, завесата е спусната.

Хората си мрат – и дори не ги изпращат с едно безлично мрънкотене.

Може ли изобщо някои да си мислят, че управляват държава, когато тя продължава да е на първо място по смъртност – освен ако не са приели ролята на Регулировчици на Смъртта.

След безкрайните разправии с майките на деца с увреждания, човек се пита, защо протакат тази агония.

Да не би да смятат, че тя ги увековечава?

Колкото ще ги увековечат строените набързо стадиони, обречени да се саморазрушат празни.

Добре, че някой меломан не управлява държавата, че щяхме да направим хиляда музикални зали.

Сякаш някои хора дори не си представят, какво е да имаш дете с увреждания в дома си – каква Голгота е това, и каква безпределна любов и устойчивост трябва да притежаваш, за да оцелееш.

Тази битка е сто пъти по-драматична и сложна, отколкото да управляваш една крива държава с увреждания.

Сякаш вече нищо не може да се промени в голяма България – не оная, нагиздената с криви плочки, а Истинската, в която оскотяват Истински хора.

Те са оставени на произвола, захвърлени са като в някакво бунище.

Автор: Кеворк Кеворкян