Срещата със смъртта винаги те обърква – няма значение, дали обичаш или не обичаш някого.

Така си обяснявам казаното от един наш общ приятел за Светлин: „Той си беше самотник…“

Светлин Русев имаше една тънка усмивка, донейде сардонична, и само крайно дебелокож човек оставаше цял, ако станеше неин обект.

Виждам я тази усмивка, докато пътува НАТАМ – ако е чул думите на нашия приятел.

Светлин самотник? Нищо по-неточно не може да се каже за този човек.

За него, който създаде галерията за чуждестранно изкуство, а сетне подреди и втора национална галерия /“Квадрат 500“/;
остави две свои фантастични сбирки – едната на родния си Плевен, другата тук, в София; изучи безброй хора, които му останаха предани до край; води безжалостни битки – особено веднага след 10 ноември 1989-а, когато курешките решиха, че е дошло тяхното време; преди това се опъна на Живков в Парламента /заедно с Нешка Робева/ – докато курешките под юргана разправяха вицове на пръдливите си жени; устоя идеята за колекционерството от новите Чорбаджии – неуки, но алчни: защо ти да имаш, а пък аз да нямам, ами, така ти се полага бе, цървул;

все защитаваше някой – напоследък паметника на Старчев – е, събориха го, и сега сме в очакване на някаква нова „инсталация“/кенеф, приемлив за курешките; все прозираше във Ванга – понеже знаеше, че понякога Истината е тъкмо в Смътното /а и какво друго е една картина/; беше предан приятел винаги – и тогава, и сега, когато „приятелството“ е най-шареното перо на фукливостта; всяка негова изложба се превръщаше в някакво празненство, което си беше чудо – след като от 30 години все се опитват да превърнат всичко живо в самотници/отшелници – и сякаш го постигнаха, тяхната вяра безродна, що се отнася поне до Народа.

Всъщност, за Народа не съм съвсем прав: не може да е самотен човек, който е чел книги, взирал се е в картини, изпитвал е чувство на признателност към ония, които така го спасяват от житейските тегоби.

А Бойко – Гръмовержецът, който все повече се превръща в Гръмоотвод, в съболезнователното си писмо написа, че Светлин е мъдрец.

Щом Светлин е мъдрец, защо тогава не го послушахте поне за паметника край НДК?

Кога се сещате за такива хора – освен, когато пишете помпозни съболезнования?

То е ясно, че всяка Власт изпитва неудобство от мъдрите хора, дори се плаши от тях.

Те са опасни свидетели, не знаеш, как ще те видят и запомнят. Затова, по-добре да стоят настрани. Сближението идва с некролозите.

Казвам го по принцип. Има една показателна за характера на Бойко снимка: показват му „Квадрат 500“, Светлин му обяснява нещо, а Падишахът го е прегърнал през рамото. Живков не прегръщаше, обаче слушаше.
В интерес на истината, и Бойко потърси един-два пъти за съвет Светлин, но за паметника край НДК не удържа на натиска на лекетата.

Паметникът, сам по себе си, не е от значение – а нагонът за Събаряне, за Рушене, за Изтърбушване.
Няма разумен човек, който да приеме това за нормално и да се примири.
Затова държат мъдреците на един пушечен изстрел разстояние. В крайна сметка, за всеки ще има по един некролог.

Коткай лекетата, те са безобидни, те са като английския „Новичок“ – и отровата им е нефелна/изветряла…

Когато наскоро извадиха Емилиян Станев от учебниците, един читател ми писа: според него, това се дължало на факта, че Станев бил част от ловната дружинка на Живков.

Малко вероятно е това да е причината – но такива неща се въртят в главите на хората.

То и официалният беглец Георги Марков беше част от тази дружинка, обаче на него му направиха паметник. Могат да му направят и втори паметник: заради лъжата, че не се бил снимал с Живков. Снимал се е и още как – хайде, открийте му още едно паметниче.

А Емилиян Станев го разкарват от учебниците, за да отворят място за своите, за активните борци на Лекето Преход.

По логиката на Лекетата, трябва да изхвърлят и Елин Пелин, примерно, и той е бил в дружинка – макар и в тази на Борис Трети.

Лошото е, че съвсем скоро няма да има кой истински да изпраща свестните хора, няма да останат достоверни свидетели, автентични.

Лекетата ще изпращат Мъдреците, от тях ще зависи каква оценка ще им пишат, какъв некролог ще им се откъсне от мишите душици.

Ще има и друго, и сега го виждаме: ще разказват небивалици, ще се надигат на пръсти, за да се изравнят с мъдреците, ще поместват случайни общи снимки.

А след десетина години лекета ще се снимат с лекета, каква прелест.

***