Спомнят си и най-малките подробности. Изкопават ги от снежните ниши на паметта си и им вдъхват живот. С тези спасителни акции, стотици и стотици хора, ще намират българина всеки ден, години напред.

Запознах се с Боян Петров в книжарница. Разглеждах някакво издание на National Geographic. По едно време усетих, че има някой зад мен, обърнах се и го видях. Висок. Облегнат на парапета, с кръстосани ръце, хитро усмихнат. Изобщо не ме отрази. Продължи да си стои, а очите му шареха по заглавията от най-високия рафт. След малко пак се обърнах и му казах: „Знам кой си!“ Той се усмихна. Широко. Обясних му, че работя в списание и че скоро ще го потърся за интервю. Казах му и че много се възхищавам на постиженията му в алпинизма.
Излъгах го!

В онзи момент за мен Боян Петров все още беше повече пещерняк и зоолог, отколкото перспективен височинен алпинист. Знаех, че изследва пещерната фауна, както и тази на катерачните райони, но този му научен интерес не ми се струваше надежден за успехи на голяма височина. Сам Боян беше казал, че фауната свършва на около 6200 метра надморска височина. Какво тогава би търсил един такъв изследовател на осемхилядници? Тогава все още не знаех в какво се готви да се превърне Боян – в авторитетен учен с изследвания на терен по целия вертикал – от дъното на пещерите до последната снежинка на хималайските върхове. При това с принос в трите области – зоологията, спелеологията и алпинизма. Въпреки това го наблюдавах. Истината е, че през март 2010 г., когато се запознах с него, Боян вече имаше един изкачен гигант – Гашербрум I. Стигна до върха на първия си осемхилядник заедно с Дойчин Боянов, Николай Петков и Николай Вълков. За тази експедиция, те четиримата, бяха образували, както го нарекох тогава: „най-добрия български височинен отбор“. Преди това Боян беше опитал да изкачи Броуд Пик, като беше стигнал височина над 7 000 метра, както и К2, където, заедно с Дойчин Боянов, беше достигнал до около 400 метра под върха! Тогава никой не знаеше, че точно с тези експедиции Боян е създавал едно от неписаните правила за изкачването на някои от своите върхове – да ги достига от втори опит. Този факт сега даде основание на мнозина съвсем резонно да твърдят, че Боян едва ли е поел непремерен риск по пътя към Шиша Пангма.

Така и не потърсих Боян за интервю. Но постепенно започнах да му се възхищавам наистина! За едно действително кратко време, той показа, че съдържа огромен потенциал за високата планина. Боян стана пълноправна част от новото поколение български алпинисти, които постигаха своите успехи по абсолютно различен път – без треньори, комисии, многолюдни национални експедиции и водачите им. Боян, заедно с Дойчин Боянов – и двамата са княжевци – брандираха преустройството на родния алпинизъм със слогана „Княжевски подход към планините“. Обясняваха го така: за върховете трябва да се подготвяш с върхове. Бяха елиминирали тренировките под покрив и тичаха до Копитото почти всеки ден.

Така, хем методично, хем някак неусетно за нас, Боян започва да изкачва осемхилядници и да прави рекорди. Стана първият българин, изкачил Гашербрум 1, Канчендзьонга, К2 и Манаслу. През 2014-а, когато достигна Канчендзьонга, Броуд Пик и К2, Боян беше тридесет и петият човек в света, изкачил три осемхилядника за по-малко от 100 дни и първият в света, изкачил два гиганта – Броуд Пик и К2 – за 8 дни! Радарите на чуждите сайтове за алпинизъм го бяха уловили отдавна и следяха постиженията му. Но ние си дадохме сметка колко далеч се беше разпрострял авторитетът на Боян, чак след като дойдоха новините от Шиша Пангма. Боян не просто застана в съсловието на българския алпинизъм. Започна да му пробива пъртина. Нито веднъж не компрометира средите, нито с участието си в експедиции, нито с думи или действия в ниското. Нещо повече – превърна се в значима обществена фигура.

Алпинизмът никога не е бил масово занимание. Освен това той няма публика. Поради тази причина от алпинизъм разбират само алпинистите. И дори не всички от тях. Затова и няма да хейтя хейтърите. Колкото и някои медии да се опитваха да ги усилят – опитите за спекулации с поведението на Боян Петров бяха слаби. Причина за това беше самият той. Боян беше развил много важния инстинкт за самосъхранение сред обществото посредством огромна база данни за своите изкачвания, на която той даде публичност по всички възможни начини. Само за няколко години направи стотици презентации и даде хиляди интервюта, като по този начин успя да превърне всяко свое изкачване от нещо за себе си в нещо за другите. Снима сам всяка своя експедиция, а записите му после се превръщаха в безценни филмови свидетелства. Издаде книга. Макар и написана като наръчник за високата планина – със сведения, споделен опит и съвети, „Първите седем“ може да се чете като приложна книга, като помощ за самопомощ във всяка област на живота. Боян има личен сайт, а страницата му в Уикипедия е толкова подробна и прецизна, че сега всички журналисти, които изобщо не са го следили през годините, имаха възможност да черпят абсолютно точна информация за постиженията му и да я поднасят адекватно на широката аудитория. Всичко това е част и от новата идентичност на алпинизма, за която говоря. И е в негова услуга. А това се постига с отговорност и работа, които заслужават уважение.

Последно Боян бил видян на 3 май. Движил се е нагоре към, лагер 3 на Шиша Пангма, най-ниския сред осемхилядниците, наричан Джуджето…

След информацията за изчезването му, огромната фигура на Боян Петров се показа пред нас с нови, непознати очертания. Всички видяха поне двама от хората от екипа му – Деян Петков и Кирил Петков – координаторите на рядка по мащаби, продължителност и мотивация спасителна акция в историята на хималаизма.

Събитията направиха така, че да видим и най-съкровените кътчета от биографията на един алпинист. Бяхме свикнали с Ради, момичето с дълга коса, което прегръщаше Боян на летището след всеки изкачен осемхилядник. Сега се всички се запознахме с нея наистина. За пръв път виждам човек, който в толкова труден момент е съсредоточен върху Надеждата. Не упован. И не подпрян на нея. Съсредоточен.

В последните дни, и аз, като всички, „облитам“ всевъзможни архиви. Изваждам мейли, съобщения и снимки и ги архивирам отново. Мисля за Боян. Често съм в социалните мрежи, защото те се превърнаха в храм, в който молитвените барабани се въртяха денонощно, а хората изписваха стотици постове, пълни с вяра. Спасителната акция ден след ден, вместо агонията, удължаваше надеждата. Сред българите настъпи толкова небивал чудесен порив, че сега мнозина очакват Боян да се върне. Аз съм от тях.

За да подкрепя всички, които мислят за Боян, ще споделя едни думи на Йордан Радичков. Пазя ги толкова отдавна, че дори не помня дали съм ги чула, или съм ги прочела. Но те обикалят софийските ми адреси, изписани прилежно в един окъсан тефтер. Подслонявали са ме неведнъж. Служат ми и в този момент, защото са написани сякаш точно за сегашната суматоха. Ето ги: „Тези хора, катерачите на Хималаите, самотните мореплаватели в световния океан, летателите в космическото пространство, реабилитират нас – сачманлъка. Някой друг вместо нас е паднал по стръмнините, някой друг вместо нас е преплавал океана. Някой друг, вместо нас е изгубил, за да спечелим ние още малко човешко достойнство и гордост.“ Йордан Радичков

…
Е, Бояне! Сега всички знаят кой си. И не могат да кажат, че те няма. Защото те има.

Джудже не може да спъне великан. Може да му мине път. Но не и да го погуби.

Източник: kultura.bg