Мъжът, който е пожелал анонимност, излежавал поредна присъда за кражба.
Той е прекарал половината си живот по затворите и често му се налагало да прибягва до поръчки отвън. Твърди, че оръжие не си е взимал. Но имал „колеги“, които се въоръжавали основно с ножове. Чувал и за такива с пистолети. Това често били пищови тип „дамски“, които били по-малки и по-лесни за скриване.
Не се стигало обаче до използването им. Не знае и каква е тяхната бройка. Знае обаче, че ги има, и то скрити из килиите и дворовете на затворите.
Най-вероятно е подобен и случаят с избягалите затворници Владимир Пелов и съкилийника му Радослав Колев, които се оказаха въоръжени с пистолет и с нож. Предполага се, че рецидивистите, заради чието бягство от Централния софийски затвор вече заваляха оставки, са се сдобили с оръжията преди месеци и са ги държали скрити някъде, докато им дойде времето.
„Чувал съм, че ако се вкарва пистолет, то надзирателят го доставя повреден, за да не стане самият той жертва. При Пелов обаче явно оръжието е работело, щом е стрелял“, разказа бившия пандизчия и обясни как точно става поръчката. „Когато искаш нещо от някой надзирател, го питаш „Ще вали ли?“. Ако той ти каже – „Може и да вали“, това означава, че може и да ти свърши работа. Ако ти отговори – „Времето е хубаво“, значи не трябва да го питаш нищо повече“, обясни още пред „Монитор“ бившият затворник.
250 лв. е тарифата за вкарване на хладно или огнестрелно оръжие в затвора. Поръчката се плащала отвън, а парите основно отивали при надзирателя, който ще я направи. Доставката се водела „специална“ и се правела основно от по-млади служители разказа бивш затворник пред „Монитор“, напуснал решетките в началото на годината.
С кодови наименования било и всичко, което се поръчва. За шише алкохол от половин литър например се питало „Кога имаш рожден ден, че да почерпиш?“. Ако надзирателят отговори – „Другата седмица“, значело, че другата седмица ще вкара една бутилка алкохол. Цената за услугата била 50 лева. Доза хероин или марихуана пък се таксувала по 100 лева. За нея се питало – „Кога ще те видя по-усмихнат?“
Парите за поръчките се взимали основно от близките на затворниците, тъй като вътре в зандана имало камери и дори пандизчията да е получил месечната си заплата, ако е работил, то няма как надзирателят да вземе парите. Ако пък се стигало до директно разплащане зад стените на затвора, това ставало през различни тайници.
Често такъв тайник може да е камък на двора, където се скрива банкнотата или място, което е в т.нар. сляпа зона на камерите. Най-много пари се въртели за телефонни разговори. „Мит е, че всеки затворник има телефон.
Апаратите зад решетките струват много скъпо, а и дори да не ти ги намерят служителите, другите затворници ще те видят и ще те издадат или ще ти го откраднат. За това се ползват надзирателите. Те нямат пистолети, но имат телефони и продават един разговор с тях за по 20 лева.
Можеш да говориш в рамките на до десетина минути, но само в негово присъствие. Колегите са доволни от тази услуга, защото на тях им излиза по-скъпо да говорят през системата на затвора.
Тя струва три лева на минута и още след първото прозвъняване на сигнала сметката ти е намаляла с 2,49 лв. и единственото, което ти остава, е да вкарваш още пари, за да проведеш един триминутен разговор“, разказа още бившият затворник.
