Осми март през соца, откъдето и да го погледнеш, беше 100% ден на колежката т.е. на чуждата жена.
С годините „изгряха” много вицове – всичките, почерпени от извора на автентичния български учрежденски фолклор и нрави. Зададеше ли се 8 март (жив свидетел съм от 80-те години на миналия век) наставаше лек и забавен смут в редиците.
Някои другарки (дами беше мръсна, буржоазна и забранена дума), не се чувстваха наследници на Клара Цедкин и категорично отказваха да ги „честват“ само веднъж годишно. Те гледаха с презрение онзи червен карамфил – винаги един на брой, с който дежурно „щедро” ни уважаваше ръководството на предприятието.
Ритуалът ставаше обикновено сутрин в 9.00 часа. Тогава се разписвахме в специалната тетрадка за ПРИСЪСТВИЕ. Въпросната тетрадка беше в ръцете на един напет мъж от Личния състав (пенсиониран служител на МВР, разбира се). Същият беше избран единодушно и за Профпредседател. Затова нему се падаше честта да връчи цветето. Ръкостискането беше гарнирано с целувки по двете бузки. За сеирджиите наставаше истинска веселба. От което на другаря „ Личен състав” т.е. на горкия мъж, избиваше издайническа руменина.
Нормално, човекът си имаше скрити симпатии. Ние, вечните купонджийки, чакахме 8 март и без друго. Отварям една важна скоба – имах удоволствието да понатрупам трудов стаж в системата на престижната външнотърговска организация „Балкантурист” срещу подобаващо висше образование – География на туризма в СУ „ Кл. Охридски”. Купонът неизменно беше в един от новите, петзвездни хотели (Японския, Шератон, Новотел Европа до гарата). Паролата беше „ Да живее Профсъюзът”. Щото профсъюзите тогава бяха як гръб на славната работническа класа.
Дотук ОК, ами нова рокля, обувки, прическа – наставаше истинска треска в събота вечер в работно време. Началниците си затваряха очите, че никакви ни няма по бюрата и официално обявяваха 12.00 ч за край на работния ден. Мъжете си сипваха по чашка в наша чест. Най-големият МОЛ през соца-ЦУМ, предлагаше родна конфекция и такава предимно от страните членки на СИВ. Но готините дрешки бяха изключително и само под щанда. Така беше и по модните соц бутици по „Леге”, „Стамболийски” и т.н. Търсеха се връзки, продавачките бяха силно ухажвани. Паролата беше „ Изпраща ме…”.
Като казах „ Стамболийски”, та се сетих. Имаше мини-колежки, които тайно се докарваха по модата от ДЕТМАГ. Не им беше зле! При тогавашните заплати на млад специалист от 105 лв., някоя правеше удар от глава до пети за без пари. После казваха, че уж било чужбинско. Мъже също тихомълком уцелваха чипици 36 номер от там…
Купонът винаги беше с богата литературно-музикална програма и хубав алкохол – диджей, любими естрадни изпълнители, актьори от Сатирата, Оперетата и т.н. За клюкарския протокол – колежки използваха 8 март да поканят на танц някой от високопоставените в системата другари. Впоследствие получаваха някоя и друга облага, като например командировка в страна II направление. Е, не беше само заради „голото танцуване”. О, времена, о, нрави! Готино беше! Сега това 8 март ли е, бе?
ЖЕНИ ВЕСЕЛИНОВА / woman.bg
