Все още си спомням миговете, когато съпругът ми ме обожаваше и показваше към мен загриженост, нежност и обич. Още преди да станем гаджета и да заживеем под един покрив, той не спираше да ме ухажва и да ме кара да се чувствам като единствената жена в света. Беше истински кавалер и се различаваше значително от другите младежи.

Имаше едно малко аристократично излъчване и маниери и никога не си позволяваше да говори вулгарно в мое присъствие. Не усетих кога се влюбих искрено в него и започнах да се радвам от сърце на всяка наша среща. Смятах,че съм намерила някой от друго време, принадлажащ към един утопичен и красив свят. Смятах,че с него грозотата на реалността ще изчезне и ще живеем прекрасно.

Когато се събрахме официално, още бяхме студенти, но почти веднага решихме да заживеем заедно. Мислехме,че няма за какво да чакаме и отлагаме, все пак животът твърде кратък. Много наши връстници се срещаха по 4,5 години без да имат сериозни отношения реално, но аз намирах това за глупаво.

Освен това и двамата с моя любим знаехме, че само живеейки заедно ще разберем дали наистина сме един за друг. Измина една година и ние се разбирахме добре, отношенията ни бяха хармонични със съвсем дребни и незначителни спорове и то много рядко. Все още вярвах,че наистина живеем в приказка и винаги ще е така.

Знаех,че ако имаме трудности занапред ще ги преодоляваме с лекота и смятах него за моят рицар и покровител, който ме накара да повярвам в любовта. Понякога дори бях твърдо убедена, че ако не се беше появил той, аз нямаше да споделя живота си с друг и навярно щях да избера самотата.

Не след дълго ни се роди прекрасно детенце и когато изминаха няколко месеца, решихме да се оженим.

Сватбата ни беше скромна, но много красива и истинска. Не ни бяха нужни 1000 гости, огромна зала и крещящи тоалети за да свържем съдбите си. Не искахме да крещим на света колко се обичаме, защото това беше прекалено съкровено нещо, което не трябваше никога да се превръща в панаир.

Но с времето сякаш рутината отстъпи на приказното и всичко започна да се променя…имаше моменти, в които се чувствах толкова сама и пренебрегната, че сякаш нямах съпруг. Знаех,че той работи много заради мен и детето и искаше да имаме добър живот, но жертваше цялото си време и в един момент това започна много да ми тежи…парите не можеха да откупят времето, в което не бяхме заедно.

Постепенно и образа на приказен герой от друг свят започна да се размива и забелязвах и това,че мъжа ми носи в себе си голяма доза нарцисизъм, дори да не го признаваше. Той винаги искаше вниманието за себе си както в личен така и в професионален план.

Може би и аз бях същата и в един момент сякаш започнахме да се усещаме като конкуренция, макар и да работехме в различни сфери и да нямахме изцяло еднакви интереси. Започнах да се чувствам излишна, като втора цигулка или някакъв придатък и това определено не ми харесваше…

Преди бях специална, обичана, желана и уважавана…а сега все едно просто ставах някакъв фон на цялостната картина. Картина в коята, мъжа ми е най-важен, най-харесван и всичко се върти около него-около неговите проблеми, около неговата работа, около неговите хобита…

Започнах да се боря за равенство и оценяване в собствения си дом и усещах, че сякаш воювам с вятърни мелници…

Когато дойде момента да отбележим първата си годишнина, се бяхме преместили в новото си жилище, което не беше изцяло готово и аз проявявах разбиране, но копнеех да празнуваме нашия ден подобаващо-не в ресторант или с много приятели…а в уюта на собствения си дом. Представях си една идеална, задушевна и романтична обстановка, но мечтите ми отново се сринаха на парчета…

Оказа се, че дори в деня на годишнината си, мъжа ми има неотложен служебен ангажимент и без капна вина ми предложени да отпразнуваме случая в офиса му заедно с детето. Все едно ми удари шамар и не можех да повярвам,че това наистина се случва…скарахме се макар и виртуално и аз плаках часове. Исках само няколко часа семеен празник у дома. Няколко свещи, малко вино и мили думи…толкова ли много беше?! Все пак накрая му влязох в положението и се съгласих, но вътрешно бях много наранена и огорчена.

Най-зле се почувствах, когато мъжа ми съобщи, че се прибира но няма да ми подари роза, защото след скандала ни я бил изхвърлил в някаква градинка. Ето това заслужих явно…за първара ни годишнина дори едно цвете да не получа от човека, който се предполагаше, че ме обича. Не искам дори да си помислям да празнувам идните годишнини, защото няма никакъв смисъл и няма какво да се празнува…

Ето така съдбата започна да ми отмъщава за моята наивност и вярата ми в приказки и чудеса. В суровата и мрачна реалност винаги Пепекяшка остава с дрипите, жабите не се превръщат в принцове, грозния селянин не се жени за царската дъщеря и ловецът не пощадява живота на Снежанка.

Сега единственото, което се моля е тази реалност да не се трансформира в абсолютен кошмар…защото понякога изхода от него може да бъде фатален…