С Иван се оженихме веднага щом завършихме гимназия. Девет месеца по-късно родих близнаците ни – Ала и Андрей. За мен моето семейство беше всичко на този свят.
Имах някои приятелки, които много ми завиждаха: уж не съм красавица, а какъв мъж съм си намерила. Иван беше много работлив, не пиеше и никога не ми каза една лоша дума.
Но скоро в семейството ми всичко се обърна с главата надолу: съпругът ми почина от сърдечен удар. Дълго време оплаквах смъртта на любимия си, отишъл си от този свят едва на 30 години. На гроба му се заклех, че никога няма да го предам и чужд мъжки крак няма да стъпи в дома ми.
За децата си бях способна да преобърна света и правех всичко възможно, за да направя от тях добри хора. Успях да ги изуча, а впоследствие Ала се омъжи и с мъжа си заминаха да живеят в чужбина. Ние със сина ми останахме сами. Живеехме в любов, мир и хармония.
Бях добра майка, а не от онези ревнивки, които плашат всяко момиче, което погледне към сина им. Напротив, с отворени обятия приемах девойките, които той водеше у дома. Мечтаех в близко време синът ми да се ожени и да ме направи баба.
През онази вечер Андрей се прибираше от командировка и ми се обади, че след броени минути си идва. Докато го чаках, със съседката пиехме кафе и смеейки се обсъждахме плановете ми за сватба. Внезапно чухме страшен удар, свистене на спирачки, а после – гробовна тишина. Когато изтичахме на улицата, видяхме, че се е събрала тълпа от хора.
Щом ни съзряха, всички се отместиха. А там, на асфалта, безжизнен лежеше синът ми целият облян в кръв. До него, като безмълвен свидетел, стоеше разбитата кола. След няколко дни го погребахме…
Изгорях от мъка. Всеки ден ходех на гроба му и дълги часове говорех с мъртвото си дете. Но веднъж, докато отново водех самотния си монолог, към мен тихо се приближи красив мъж. Стоеше зад гърба ми и мълчаливо слушаше как говоря със сина си. От този ден непознатият започна да идва всеки път, когато посещавах Андрей.
Толкова бях свикнала с присъствието му, че ако закъснееше, силно се разстройвах. След две седмици непознатият събра смелост и ме заговори. И тогава не можах да издържа: мъката изригна от мен като вулкан. Избухнах в сълзи и извадих от чантата си окървавената риза на Андрей.
Няколко часа не спрях да ридая. Разказах му всичко: за Иван и Андрей, за трагедиите, които разбиха живота ми. Тази вечер Сергей (така се казваше красивият мъж), ме изпрати до дома ми и учтиво се сбогува на раздяла.
На следващата сутрин се събудих разтревожена. Бях сънувала много странен сън. Синът ми дойде, погледна ме укорително и ме помоли да спра да плача всеки ден на гроба му. Не искаше да го смущавам, защото душата му не намирала покой.
Притеснена от мистериозния си сън, изтичах при свещеника, а той потвърди, че не трябва да притесняваме душите на мъртвите с нашата мъка и сълзи. Но на другия ден отново бях при Андрей. И тогава отнякъде долетя малко врабче и дълго се въртя над гроба, сякаш ме приканваше да го последвам.
Послушно последвах птицата, която ме водеше към портата на гробището. Когато стигнахме изхода, врабчето отлетя.
Потресена от случилото се, осъзнах, че това е моят син, който ми даваше ясен знак. Внезапно се почувствах много по-добре. Трябваше да се отърся от болката и да се събудя от този кошмар.
Така и направих. Няколко месеца по-късно със Сергей се оженихме. Когато излизахме от църквата, над главите ни кръжеше бял гълъб. Знаех, че от другия свят Андрей се усмихва, щастлив от избора, който направих.
