Нямам апартамент. Нямам кола. Нямам лаптоп и телефон.

Нямам деца. Нямам родители. Нямам сестри, братя и далечни роднини. Здравейте. Казвам се Игор и съм бездомник.

Обществото не зачита нещастници като мен. Ние сме мръсни, неприятни, за разлика от тях – чистите и спретнати хора, които вечер се прибират в топлия си дом, при любимото семейство. Виждат ме, но се правят, че не ме забелязват.

Мъже и жени, старци и деца – всички те с отвращение набръчкват носове и свиват устни с презрение, когато горделиво минават покрай мен, а очите им говорят: “ Ти сам си виновен, че си бездомен.

Изпи всичките си пари и сега нямаш дом. Ти си никой!“ Колко укор има в иначе чистите им погледи. Те ме обвиняват, но не разбирам защо. За смелостта да живея в техния свят? ..

Е, не всичко е толкова лошо. Понякога някоя добра жена ме съжалява и с тъжна въздишка ми подава парче хляб. Винаги приемам милостинята.

И защо да не приемам? Благодаря сърдечно, ниско се покланям, а от очите ми текат сълзи. Бързам да си тръгна, защото не искам да вижда солените порои, които обливат лицето ми. Ще седна до някой варел и ще изям половината хляб. Останалата част винаги запазвам за Антон – моя приятел. Той също е бездомник, но е болен и не може да си намери прехрана.

Понякога преживявам тежки дни. Има деца, които виждайки безизходицата, в която се намирам, решават, че мога да им бъда боксова круша. На възраст са толкова нежни, но в душите си носят злоба и омраза…

Никога не пропускат, минавайки покрай мен, да ме ударят. Плюят ме, ругаят, а веднъж едно от тях ме замери с тухла по главата, а друго ме удряше с дъска през краката.

От болка припаднах в дъждовна локва и с часове съм лежал в безсъзнание. Когато дойдох на себе си, видях, че една млада жена е превързала раната на главата ми, а до нея димеше купа с топла супа. Погледнах я и се разплаках. Този път не можах да избягам. Бавно наведох глава и скрих очите си под мръсните си сиви коси.

Благодаря ти, мило момиче! Бъди жива и здрава, че подаде ръка на един несретен бездомник.