Една коледна нощ преди 12 години завинаги промени живота ми. Колкото повече расте дъщеря ми Христина, толкова по-голямо е щастието ми.

Със съпруга ми Марин дълго не бяхме истинско семейство, защото съдбата не искаше да ни благослови с деца. След сватбата не се притеснявахме толкова, но когато еуфорията на младостта малко по малко премина, и двамата лудо закопняхме за рожба.

Всичките ни приятели имаха деца, само нашият дом беше тих и пуст без детска глъч. След изследванията, на които се подложихме, стана ясно, че Марин е стерилен и никога няма да стане баща. Новината го съсипа и от спокойния ни живот нищо не остана.

Виждах го как страда и се обвинява, че е непълноценен мъж, но колкото и да опитвах, не можех да му помогна. Изпадна в дълбока депресия и понякога сериозно мислех за развод. Наистина, все още бях млада, но времето безжалостно летеше и шансът да стана майка намаляваше много бързо.

Като поразмислих обаче, осъзнах, че ако напусна дома си, ще извърша голяма грешка. Баща ми отдавна беше покойник, с майка ми не бяхме в добри отношения. С кого, ако не с Марин, да живея? Примирих се със съдбата си.

Животът ни продължи уж постарому, но с тъжен и горчив привкус. Отдадох се на професията си, работех с хъс и амбиция. Усилията ми бяха оценени от шефовете и след като навърших 30, вече заемах ръководен пост.

Повишението беше голямата ми победа и то замая главата ми. Скоро се превърнах в кошмар за колегите си. Изисквах, не търпях своеволия, критикувах, наказвах.

Срам не срам, признавам, че веднъж изгоних служител, защото съпругата му беше дошла да му донесе обяд и видях двамата да се целуват. Това ме подразни и високомерно заявих, че офисът не е място за лични срещи.

Усещах, че съм най-мразената и най-обсъжданата личност в колектива, но не ми пукаше. Работата вървеше, началниците бяха доволни. Нищо друго не беше важно.

Един ден забелязах ново лице сред служителите – Христо беше младо момче, дошло от провинцията да си изкарва хляба. Държах го под око, но той не се страхуваше от мен. Дори когато повишавах тон, той се усмихваше. По едно време забелязах, че ходи лошо облечен и доста кашля.

Наредих да му дадат аванс, за да си купи лекарства, но състоянието му не се подобри. Веднъж, заради спешен ангажимент, отидох в офиса много рано сутринта. Като прекосявах служебния паркинг, чух някой да кашля. Човекът беше в един от бусовете.

Рязко отворих вратата и на едната седалка видях Христо – дремеше, увит в старо одеяло. След половин час знаех цялата истина – два месеца не успял да си плати наема, хазяите го изгонили, а той не намерил друга квартира. Затова преспивал тайно в паркираните бусове.

Изповедта му ме трогна много и без да мисля, го поканих да ми гостува, докато намери начин да се устрои. В началото мъжът ми не беше очарован, че ще имаме гост, но когато разбра, че Христо е без дом, омекна. Когато в офиса се разчу, че колегата живее у дома, започнаха грозни клюки, но аз не им обръщах внимание.

Вече не бях онази толкова амбициозна и озлобена жена. Имаше нещо много топло във вечерите, когато с него и с Марин сядахме на масата, замезвахме, пиехме вино, говорехме и се смеехме… А колкото пъти усещах тайните погледи на госта върху мен, ток минаваше през тялото ми.

Наближаваше Коледа и както всяка година, с Марин трябваше да празнуваме с родителите му. Нито можехме да ги поканим, нито те щяха да одобрят присъствието на Христо. Затова за пред тях се направих на болна и съпругът ми замина сам.

За празника аз приготвих вечеря, подредих масата, запалих свещи. Нощта беше чудесна, дори сняг заваля. Брояхме снежинките и отпивахме вино. Легнах си замаяна и щастлива. Унесена, усетих, че вратата на спалнята се отвори. Чух тихи стъпки, а после две ръце ме обгърнаха. Истинска магия – такава беше нощта.

Случи се само веднъж, но онази Коледа промени целия ми живот. Не знам защо и не мисля причините, но в края на януари Христо си тръгна. Напусна дома, офиса и живота ни. Никога повече не чухме нищо за него. Заминаването му ми донесе истинско спокойствие.

Щастлива, че греховната ни нощ остана тайна, въздъхнах дълбоко и угризенията паднаха от плещите ми. Но нищо на този свят не остава скрито – месец по-късно разбрах, че съм бременна. Радвах се и същевременно се страхувах ужасно от реакцията на Марин.

Той не направи скандал, не ме удари, не се развика, не ме обвини, че съм забременяла от чужд мъж. След няколко месеца родих Христина – зачената на Рождество. Когато Марин я пое в ръцете си, по лицето му потекоха сълзи. Той щастливо възкликна: „Най-накрая и аз съм баща. Благодаря ти, Господи!“

Соня

Източник: в. „Лична драма“