Не знам по-жестоко наказание за жената от това, да обича едновременно двама мъже.

Сърцето й се пръска от обич и благодарност към единия, а душата й изгаря от любов и страст към другия. С такава любов съдбата наказа и мен. Но явно това наказание й беше малко, та ми прати още.

След тежко боледуване съпругът ми Борис почина, а предсмъртното писмо, което намерих в нощното шкафче седмица след погребението, засили чувството ми за вина. Писмото и сега е пред очите ми, сърце не ми дава да го изгоря и за кой ли път започвам да чета между редовете:

„Скъпа Мира, аз знаех за другия. Виждах те, как вечер се прибираш усмихната след срещата си с него; щастлива, че той ти дава всичко онова, което аз, застаряващият и болен съпруг, вече не можех; и вероятно благодарна на мига, в който сте се запознали. Прости ми, Мира, че нямах сили да те освободя от себе си. Постъпих чисто егоистично, защото прекалено много те обичах и не можех да те отстъпя с лека ръка на друг. Отивам си с вина, моето дете, че отнех най-хубавите години от младостта ти и прекърших мечтата ти да станеш майка. Моля те, прости ми!“

За Борис се омъжих по настояване на баща ми – суров и властен човек. След инфлацията през 1997 г. и фалита на фирмите му единственото спасение беше Борис – 49-годишен преуспял бизнесмен, известен в средите на татко и като много коректен и точен бизнес партньор. Тогава бях само на 20. Нямах право на глас.

Вкъщи тежеше думата на баща ми. Мислех си, че той не ме обича – не може насила да ме даде на толкова стар мъж само и само да реши финансовите си проблеми. Но Борис наистина се оказа невероятен човек – гледаше ме като малко дете, събуди в мен истинската жена и ми показа какво е да си обичана и желана по всяко време на денонощието. Само като ме видеше, и лицето му грейваше, а очите му се усмихваха.

Този мъж нито веднъж не ме нагруби или обиди, не позволи и на баща ми да се държи грубо с мен. Отгатваше желанията ми с поглед и ги задоволяваше на секундата.

Единственото, от което ми се свиваше сърцето, бе, че Борис не можеше да бъде баща. След прекарана тежка заушка в пубертета съдбата го беше лишила от това щастие. Само едно не мога да проумея – защо, след като е знаел за стерилността си, не се посвени да се ожени за мен? Какъв човек трябва да си, за да отнемеш на жената шанса да стане майка?

Въпреки това с Борис бяхме щастливи цели 10 години, докато не го покоси инсултът и цялата му лява половина се парализира. Не го оставих сам, длъжна бях да се грижа за него, както той за мен досега. Не се и замислях, че все още съм млада и че жената в мен си искаше своето – нежност, ласки, любов… Любов, която с Борис вече нямаше как да консумираме.

За няма и година се състарих, защото се превърнах в болногледачка. Борис често ми казваше, че е по-добре да наема някоя медицинска сестра, но сърце не ми даваше да го направя. Единственото ми развлечение беше курсът по английски, на който се записах и посещавах два пъти в седмицата.

Там срещнах Ангел. Усетил тъгата в очите ми, той се опита да ме изправи на крака, да ми вдъхне надежда, да ме накара да повярвам, че хубавото тепърва предстои, защото съм млада, красива… Но аз не свалях бариерата.

До момента, в който разбрах, че Ангел е не по-малко загрижен за мен от Борис. И че съм влюбена. Никога няма да забравя първия път, когато Ангел ме откара с колата си до нас. Като ученичка се страхувах някой да не ме види. Нямах право да наранявам човека, който ми даде всичко и който щеше да ме обича до последния си дъх.

От Ангел нищо не скрих – разказах му до най-малката подробност всичко за семейния си живот. И той ме разбра, защото също ме обичаше. Нито веднъж не прояви нахалство или егоизъм. Може би просто изчакваше деня, в който… в който съдбата ще ме предостави на него. Затова и нашите малки бягства бяха само два дни в седмицата, след курса, когато или сядахме за по кафе, или в близка пицария да хапнем.

От самото начало му признах, че за интимност /колкото и да ми се искаше/ не бива и да си помисля и че аз грях няма да извърша. Макар да знаех, че и без физическа изневяра вече бях прегрешила. Красивите чувства и емоции бях отдала на друг мъж. Ако Борис, пишейки предсмъртното си писмо, знаеше, че любовта ми към Ангел е чисто платоническа, щеше да ми е по-леко сега. Той, милият, така и не узна, че аз не пристъпих клетвата ни за вярност и до последно бях само негова.

Затова днес угризенията ме връхлитат с още по-голяма сила. Не спирам да се питам и друго – откъде мъжът ми е разбрал за връзката ни. Най-вероятно от сестрата на Ангел, която веднъж ни засече в кафето, и по злобния й поглед разбрах, че не ме одобрява.

Притесних се, когато тя ни видя, но не предполагах, че злобата и завистта й ще отидат толкова далеч. И ще наранят Борис. Може би му е пратила анонимно писмо? Или просто е отишла до дома ми, казала му е право в очите за нас двамата и той после месеци наред е крил сълзите си от мен?…

Вече съм на 37 и си давам сметка, че след брака животът ми беше изпълнен само с истинска любов – топлата съпружеска обич на Борис и забранената, внезапно нахлула извънбрачна любов на Ангел, без която аз вече не можех. Затова се чувствам виновна, че се раздвоих във верността си към двама достойни мъже, които ме обожаваха.

Знам, че Ангел ще ме чака толкова, колкото е необходимо, но аз още не съм се отърсила от преживяното. Пиша това писмо не само защото не мога да приспя гузната си съвест, че не признах на съпруга си истината за Ангел, а и защото късно разбрах, че когато човек обича истински, е по-добре да даде воля на чувствата си докрай. Иначе животът се превръща в агония.

Дано съдбата оттук нататък е на моя страна, да ме остави да обичам само един мъж и ми даде шанс да родя поне едно дете. Ако вече не е късно.