Като дете много се гордеех с баща си и го обичах повече от мама, въпреки че тя беше най-добрата майка на света.

Семейството ни бе щастливо и сплотено – всички познати ни сочеха за пример. Баща ми не жалеше време за нас и заради мама извършваше безброй лудории – качваше се на прозореца с цветя, правеше й серенади и много други примери за любов. Спомням си всичко това добре. Най-щастлива бях, когато баща ми изпълни детската ми мечта, подарявайки ми котенце с морско сини очи. Лазур и досега живее с мен, макар че е твърде стар и трудно се придвижва.

Но когато навърших 14 години, на моя рожден ден, баща ми ни напусна. Заради друга жена.

На сутринта, сякаш всичко е наред, той ме поздрави и ми подари златен пръстен, а после ни изпрати с майка ми в търговския център, за да си купя още подаръци. Но щом се прибрахме, баща ми вече го нямаше. Не беше взел нищо друго, освен личните си вещи. На масата бе подготвил празнична вечеря, бележка за мама и документ, с който й прехвърляше апартамента ни. Никога повече не видях баща си, не ми писа, не ми се обади. Нищо!

Оказа се, че той отдавна е имал друго семейство и дъщеря на 2,5 години. Заедно са заминали в друг град, а след това са емигрирали в Съединените щати.

Мама така и не успя да се възстанови след предателството на баща ми и 7 месеца по-късно почина от мъка. А той дори и на погребението не дойде. След смъртта на мама заживях с баба си – майката на баща ми, която също като нас бе изоставена от сина си. Когато след време и баба почина, той и на нейното погребение не дойде.

Намразих мъжете и във всеки от тях виждам потенциален подлец и предател. И досега не разбирам, как може с години да обичаш някого, а после да го зачеркнеш от живота си. Сега съм на 29 години, симпатично и красиво момиче. Имам ухажори, с които бих могла да създам семейство, но колкото и да искам, не мога да зачеркна омразата си към мъжете.