Преди години, една есенна вечер, се прибирах у дома. Навън беше доста студено и се бях свил в палтото си. По улиците не се виждаха хора, защото беше късно.

Две преки преди моята улица от тъмната сянка на една къща се появи силует и застана пред мен. Беше слабо момче, по риза, което държеше в ръцете си нож и трепереше – не знаех от студ или от страх. Каза, че иска портфейла ми, и аз му го дадох.

После свалих палтото си и му подадох и него. То се стъписа и ме попита защо го правя.

Отвърнах му, че щом се занимава с това, значи няма друг избор. Момчето се разплака и тогава видях, че макар и високо за възрастта си, е на не повече от 15. Предложих му да дойде с мен у дома и да изпием по чаша чай.

Погледна ме недоверчиво, но все пак тръгна.

Тогава живеех сам. Жена ми ме беше напуснала заради един, които печелеше много повече от мен. Така и не ми роди сина, който исках. Двамата с непознатото момче влязохме вкъщи и той започна да разглежда хола ми с любопитство.

Каза, че никога не е виждал толкова много книги. Попита чел ли съм всички и не повярва, когато му отвърнах с „да“. Казах му, че ако иска, може да си избере някоя.

Отговори ми, че през живота си не е прочел нито една книга.

После ми разказа, че няма дом.

Израснал на улицата и ходел на училище само до 4 клас. Когато майка му починала, искали да го настанят в дом, но той избягал. Оттогава се оправял сам. Като го попитах за баща му, замълча.

Същата вечер го поканих да спи вкъщи. Изпитах такава жал към това бездомно дете, че до сутринта вече бях взел решението да го оставя да живее вкъщи и да го върна в училище.

Убеден бях, че ако му дам шанс, ще спася обърканата му душа. И не сгреших.

Днес Красимир е студент. Учи и работи и сам си плаща семестриалните такси. Не иска да ми е в тежест.

Знам, че когато завърши образованието си, ще си намери хубава работа и един ден ще създаде семейство.

А аз винаги ще го подкрепям. И макар и да не съм негов баща по документи, той ме нарича „татко“.

Иван