Сред природата се чувствам незначителна. Много малка: както по размер, така и по важност. Проблемите ми също изглеждат дребни. Само заставам на една скала и поглеждам наоколо… Творението говори само за своя Творец.

За щастие в България има много красиви кътчета, сред които мога да съм малка и маловажна. Рила планина е такова място. Където красотата на Божиите творения предизвиква удивление.

Там, където скала и вода са комбинирани в прецизна пропорция. И където с всяка една стъпка нагоре към върха усещаш колко много неща не зависят от теб. Полезно е да се изкачи връх Мусала поне веднъж в живота. Не само защото е най-високият връх на Балканите, а защото е повод за мобилизация и малко приключение.

Някой преди време ми беше казал, че горе в планината няма лоши хора. Например няма крадци, защото кой ще изкачи над 2000 метра, за да ти открадне портфейла? Планинарството си изисква усилия, които не всеки би положил. Но за мен най-хубавата част от планинското изкачване е времето, прекарано с приятели. Затова и покоряването на Мусала миналата събота беше готино прекарване в добра компания. Имаше слънце, вятър, дъжд, мъгла, смях и чорба от леща. Стъпихме на 2925 метра надморска височина, снимахме се пред едвам виждащата се от гъстата мъгла табелка и после доволни тръгнахме надолу.

Предполага се, че пътят надолу е по-лесен и по-бърз. Така е, но когато вали и дъждобраните са се скъсали тук-таме, и той е интересно изживяване. А да влезеш в топлата хижа и да си поръчаш гореща леща и чай си е чиста радост. И точно в тази хижа за мен се случи нещо много неочаквано.

Не зная дали фактът, че се опитвам да пиша, ме е направил ценител на историите и диалозите. На изживените от мен случки и на разказаните чужди преживелици. На непознатите лица, на кратките реплики. На дългите словоизлияния. На всичко, което ме кара да се замисля, което ме обогатява и от което има видима поука. Така че и тази Мусала не мина без такава микро случка.

Стоях си спокойно в предверието на хижата, чакайки двамата си приятели да се пакетират добре и да продължим пътя си към лифта в дъждовния ден. Стоейки сама, на половин метър от мен се намираше един видимо дългогодишен планинар, добре екипиран.

Тъй като моят дъждобран вече имаше значителна дупка под дясната мишница и почти вече нямах прикачен десен ръкав, аз се загледах в неговия спретнат дъждобран. Господинът, който на възраст можеше спокойно да ми е дядо, беше облечен в дълъг тъмносин дъждобран от стабилна материя, с прецизен подгъв по краищата и със здрава качулка. Съвсем естествено за мен, направих комплимент на мъжа, че има много хубав дъждобран. Изобщо не очаквах подобен отговор от него: „Защото моят е за 80, а твоят – за 2 лева.“ Инстинктивно погледнах розовия си дъждобран. Наистина, господинът почти беше познал: моят струваше 3,90 лв. После мъжът добави едно изречение, което беше още по-интересно за мен: „Не може скъпо момиче в евтин дъждобран.“ Бързо след това се появиха моите приятели и продължихме пътя си към лифта.

В главата ми още кънтяха тези думи. Когато в началото написах, че сред природата се чувствам незначителна, нямах предвид това. Исках да кажа, че планината, морето, океана, езерата… всички тези Божии творения ме карат да се чувствам малка запетайка всред вселената. А не някой да ме оценява по това колко скъп дъждобран съм сложила на гърба си.

Всички живеем в материален свят, но самите ние нямаме залепена цена на челото. Никой не е „скъп“ или „евтин“ заради това как се е пременил, защото човешката личност със своето поведение, морал и качества, няма цена. Не се измерва в скъпи търговски марки. Затова не ми пука, че съм с дъждобран за два лева. Искам да споделя тази история, защото в ежедневието си се сблъсквам с хора, които ме преценяват по погрешните параметри и след това ми лепват етикет.

Според цената на дрехите ми, цвета на червилото ми, шегата, която съм казала и т.н., и т.н. И в повечето случаи етикетът, който ми лепват, може да е и под два лева. Но това вече не ме натъжава. Нито пък по някакъв начин влияе на самочувствието ми. И не се опитвам да разубеждавам никого, нито да се доказвам там, където вече са ме осъдили.

В повечето случаи правя както с този човек от хижата – подминавам с усмивка, защото горкият той беше толкова беден, че да се впечатлява от лъскави опаковки. Явно не носеше нищо по-скъпо със себе си от дъждобран за 80 лева. Аз пък бях там с безценни приятели.

Източник: Actualno.com