Забравих да те обичам някъде там около пет следобед в предпоследния майски ден.

Вторник. Просто така се случи. Нищо лично. Бързах много. Курс по йога. И ти бързаше. Да се отървеш от мен бързаше. Записах курса по йога, за да се отърва от бързането.

Ти се „записа“ с мен, за да се отървеш от самота. Не успяхме. Закъснявах. Винаги. И тогава както винаги. И забравях. Винаги. И тогава както винаги. И хаосът беше както винаги- много и пълен.

Разсейвах се. Обличах се. Сресвах се. Разсейвах се. Сресвах се. Не следях часовника. Пак се сресвах. Слушах те. Усещах те. Сресвах се. Бързах. И ти „ме бързаше“.

И докато проверявах чантата си пред вратата ти, както обикновено- „Всичко е тук, само четката за коса не намирам!“, разбрах, че съм забравила любовта си у вас. Можех лесно да се върна. Но нямах никакво намерение да водя любовта си на ѝога. След това да я прибирам у дома. Да грижа за нея. Аз три кактуса уморих!

––––––––––––

(Ще ми липсваш!

Така, по навик ще ми липсваш. Може би. Както липсва сутрешното кафе. Цигарата по обед. Късната вечеря. Така поне казват. Не пия кафе, не пуша, не вечерям след седем. Но вярвам на хората. И пия вино.)

–––––––

И докато се състезавах по булеварда с трафика и мудните шофьори, за да не закъснея за урока си по концентрация, се мъчех да се сетя, къде съм забравила тази любов. За да ти се обяда и да ти кажа да я прибереш, да я пъхнеш в шкафа при бутилките с вино, или зад завесата да я скриеш, за да не те притеснява. А после да притеснява и вас. И тази след „вас“ да притеснява.

Поне у вас я забравих. Можеше да я зарежа в трамвая! Или в полета от Мадрид за София, когато се прибирах от онзи семинар. Но нали на теб я оставих. Пък ти … забрави я и ти някъде. Отърви се от нея. Избягай ѝ. Измами я. Напий я в някой бар. Остави я в нечие легло. Зарежи я на летището. Купи ѝ билет за Китай. Или я подари на някого. Стига да можеш. Ако можеш. Ще можеш.

А аз ще се върна. Чакай ме. Със сигурност не днес. След седмица вероятно също няма да е. На концерт ще съм. А след това едва ли ще се сетя изобщо. Тогава вече липите ще миришат и ще бъде моят сезон- ще бъда толкова разсеяна, че ще забравям пътя до вкъщи дори. И през лятото едва ли ще се върна. Вечерите са дълги тогава! В края на лятото няма да мога.

Тогава съм възможно най- разсеяна, по-разсеяна отколкото, когато липите миришеха. В предпослените дни на август обикновено ловя предпослените летни изгреви. За да посрещам и последните зимни залези.

Може би в средата на есента ще се върна. Но не обещавам.
Когато в някой сив октомврийски ден ще страдам по май и последните му дни.
Когато предпослените летни изгреви няма да ми стигнат да посрещам първите тъмни залези.
Когато косата ми порасне достатъчно, за да започне да се оплита. Когато някоя друга четка започне да ме скубе и страшно ме ядоса. Тогава може би ще се върна при теб.
Ще дойда без предупреждение.

На късмет.

Ще позвъня.

Ти ще ми отвориш.

Ще ме чакаш

Ще си сам

Аз ще вляза да си я взема, проклинайки разсеяността си от пет следобед на предпоследния майски ден. Ще си потърся онази четка за коса. За нея ще се върна. Онази, която оставих на нощното шкафче.

Заедно с последните грамове любов. Онази, която ме скубе най-много, когато косата ми порасне. Която я наелектризира. Която от години искам да забравя безпаметно някъде и да не се връщам за нея.

Най-накрая. Онази, която ти ми опази- от предпоследния ден на май до последния петък на октомври. Която не изхвърли. Която не подари. На която не купи билет за Китай. И която чакаше кротко върху нощното ти шкафче- от май до октомври, в предпоследните летни изгреви и в първите мрачни залези.

Която ще си остане на нощното ти шкафче и през следващия предпоследен майски ден. Подарена от мен. Сувенир. С която ще сресваш чужди коси. Наелектризирани. От спомени.