Наранена съм, отрудена и самотна. Загубих най-близките си хора: дете, съпруг, баща, брат и майка. Претърпях инсулт. Мога да се движа, но последиците са налице – поддържам се с лекарства…

Живея сама в една стая. Надничам през прозореца и чакам с болка и със свито сърце то да трепне от радостта, че някой го е посетил. Огорчена, отново се зареждам с мисли и надежди, че все пак някой ще почука и на моята врата…

Но всичко това е само трепетна илюзия и мечта…

Никога не съм си представяла, че един ден ще живея по този абсурден начин. Лаконична съм, защото се страхувам. Има всякакви хора – и добри, и лоши.

Живея с болнична пенсия от 170 лева. И когато нямам средства да си купя всички лекарства, да платя ток, вода и за другите битовизми, просто този проблем ме смазва. Убива ми самочувствието – единственото, което все още ме поддържа жива…
Не зная дали ви досаждам с изповедта си, но реших да ви споделя личната си драма. Надявам се да се намери поне един добър човек, който да почука на вратата ми. Да влее топлина в дома ми.

Пиша тези редове с надежда, но същевременно ме е страх да не се разочаровам или да не провокирам хора с лоши помисли.

Р. Генчева, Ретро.бг