Представителите на различни държавни институции в България често демонстрират доста… особено отношение към данните. Независимо дали става дума за реалните измерения на демографските проблеми на страната, замърсяването на въздуха в столицата или дела на бедните, данните най-често биват препирани, изкривявани, накълцани или направо измислени, за да паснат най-точно на нечия теза или да помогнат да бъде убедена публиката за прокарването на някоя политика. Връзката им с реалността и правилното им интерпретиране обикновено остават на втори план, ако изобщо имат значение.
Към дългия списък със злоупотреби с данни трябва да добавим и председателя на агенцията за българите в чужбина Петър Харалампиев, който миналата седмица в ефир заяви, че българите в чужбина са „8-9 милиона“. Това, което не стана ясно обаче, е нито кой е източникът на тази информация, нито какво е определението на „българи в чужбина“, което ползва Харалампиев (ако оставим настрана разликата от около милион души в собственото му изказване, което насочва към известна неточност на твърдението).
За да оценим истинността на твърдението, първо следва да разберем какво означава „българи в чужбина“. Това може да са няколко неща: хора, родени в България, но емигрирали; членове на български емигрантски общности със следващите си поколения (за които далеч не е задължително да имат български паспорт, или пък да имат двама родители българи); в сметката може да влязат сезонните работници и студентите. От значение е и въпросът дали е необходимо те да имат българско гражданство, или принадлежността към т.нар „исторически общности“ е достатъчна.
Очаквано, тези много и различни водят до много и различни резултати. Най-невероятното твърдение, достъпно онлайн, е, че българите в чужбина са 22 милиона. Не е нужно да казваме, че зад него не стоят нито доказателства, нито източник.
По-консервативна оценка беше дадена миналата година в доклад по националната сигурност. Според него българите в чужбина, в това число гражданите и споменатите исторически общности, са 3,5 милиона души, включително около 700 хиляди в Европейския съюз. Проблемът с този доклад е, че твърдението в него не е подкрепено със статистически източник или изследване и съответно не подлежи на проверка.
Онлайн се намират и данни, според които българите в чужбина са около два милиона по преценка на дипломатическите представителства на страната в чужди държави, получени по ЗДОИ. Ако тази цифра се базира на избирателни списъци, тогава тя би трябвало да е много по-близо до реалността от по-горе цитираните „оценки”.
Въпреки че по думите на директора на агенцията за българите в чужбина цитираните от него „данни“ са „координирани със статистиката“, НСИ публикува единствено данни за изселените от страната, като на това определение отговарят единствено онези, които са променили постоянния си адрес от България на такъв в чужбина.Достъпните на сайта на националната статистика данни започват от 2010 г., като до 2016 г. страната напускат средно по 22,5 хиляди души на година, или общо 135 хиляди за последните шест години. Дори и да допуснем, че в първото десетилетие след смяната на режима българите са се изселвали пет пъти повече, отколкото днес (което не е много вероятно), общият брой на изселниците няма да прехвърли между 1,5 и 2 милиона души – много смела и нереалистично завишена оценка, която въпреки това е в пъти по-ниска от цитираната по-горе.
Данни за общия брой емигранти предоставя и ООН. Въпреки че техните оценки са далеч от прецизни, най-вероятно са най-близо до реалността от изброените вече възможности. Според Департамента по икономически и социални въпроси, към 2015 г. хората с български произход, които живеят в чужбина, са 1,2 милиона, а през 1990 г. те са били 615 хиляди. Данните на ООН се базират на преброявания на населението, като под „имигранти“ тук се разбира хора, родени в друга държава (или където тази информация не е достъпна, такива с чуждо гражданство). Иначе казано, тези данни не включват следващите поколения и „историческите общности“. Въпреки това, за да е вярно твърдението, че българите в чужбина са 8-9 милиона, това би означавало че „историческите общности“ са още поне 7 милиона души – абсурдно твърдение, освен ако не включва всички територии, които са били населявани от българи, например, по времето на Османската империя и техните потомци (това обаче навежда на въпроса колко поколения назад трябва да се върнем).
В крайна сметка, краткото проучване на твърдението на Петър Харалампиев дава ценен урок – бомбастичното цитиране на скандални или просто подозрителни данни винаги следва да се приема със съмнение, особено когато зад тях не седи достоверен източник. Представителите на държавния апарат от своя страна би трябвало по-внимателно да преценяват данните, които ползват и представят пред обществеността. Освен, разбира се, ако постигнатото заблуждение не е целенасочено.
