На заден план и все още степен не съвсем прието, българското кино не е толкова лошо, колкото някои хейтъри и критици опитват да го изкарат.

Конкретно в последните няколко години наред с неуспешните и слаби ленти, се появиха и немалко хубави стойностни продукции.

Вярно е, че почти всички все още минават незабелязано, не успяват да предизвикат голям фурор, и нямат холивудските ефекти на филмите от кината в моловете, но това не ги прави по-долу като ниво от тях.

Представяме три съвременни български филма, които наистина си заслужават.

Каръци (2015)

Най-новият филм на Ивайло Христов вече може да се похвали с няколко престижни награди. В „Каръци” режисьорът успява да надгради над досегашните си ленти („Имигранти”, „Приятелите ме наричат Чичо”, „Стъпки в пясъка”) и да обрисува едни живи и достоверни персонажи, които не просто веселят зрителя по време на филма, но и внезапно го натъжават, щом осъзнае, че присмивайки се на тях, той всъщност се присмива на собственото си нещастие.

Синът (2015)

Завоюва „Златна роза” 2015 за най-добър късометражен филм заедно с „Ecce homo”, но по-важното е, че успява чрез детайли и нюанси да придаде широка значимост на една привидно простичка семейна история. Базиран на разказа „Джанго” на Деян Енев, „Синът” показва как бедно ромско семейство води борба за оцеляване и в нея си има главен водач – бащата.

Урок (2014)

Базираната на реален случай история за учителка, ограбила банка, вече получи доста похвали и награди и се превърна в най-изтъкнатия български филм през последните години. Голямото достойнство на „Урок” е, че сюжетът е поднесен нормално, без да издава присъди на своите персонажи, без да поучава зрителите, без да им налага свои изводи и някакви обобщения.