Когато бях на 20, не знаех много неща.

В душата ми нямаше конфликти, нямаше сиви зони. Имаше черни полета, бели полета и  всичко ми беше ясно.

Знаех, че там някъде има жени, които стоят у дома, а мъжете ги бият, но те продължават да стоят, да работят, да функционират.  И,  да – силно ги презирах .

Какви ще да са тези жени? Те ще да са някакви маргинали. Безволеви животни, слепи мазохистки. Мислех за тях като за срам за женския пол.

Но времето минава и с годините ставаш по-наблюдателен. Започваш да виждаш сред роднини, приятели и познати странни и повтарящи се симптоми, белези, характеристики.

Очите им са различни. Винаги уплашени и гневни едновременно. Концентрирани, за да не сбъркат, защото ако сбъркаш, става лошо.

Лицата им опънати като маски върху чужди черепи, защото зад лицето отдавна не е онази личност, която си познавал преди години. Но на пръв поглед не разбираш. Просто мислиш, че нещо не е наред, но не можеш да го уловиш.

Един ден с ужас установяваш, че познаваш жени, които са жертви на домашно насилие, а ти дори не си предполагал.

После започваш да проумяваш, че винаги, навсякъде е било така и продължава да бъде – десетки хиляди жени, изгорени с киселина, защото не са се оженили за когото са им казали. Стотици хиляди жени с отрязани клитори, милиони жени, които работят и вършат цялата домакинска работа, раждат деца и се занимават с тях. Безброй жени, жертви на изнасилване, жертви на тормоз на работното място.

Жени, жертви на домашно насилие. 

Всяка 4-та жена е жертва на домашно насилие.

Повече от 90 процента от жертвите на домашно насилие са жени.

И се запитах кой е виновен. Не може да няма виновен.

Докато бях на конференция в Европейския парламент по въпроси, третиращи правата на жените, една от лекторките каза „Запомнете, жената ВИНАГИ Е ВИНОВНА.  Когато не работи – защо не работи. Когато работи – защо си е зарязала децата. Когато я изнасилят – с какво е предизвикала насилника“.

Жената, жертва на домашно насилие, е най-виновна. Защото според общественото мнение тя може да си тръгне по всяко време.

Виола е можела да си тръгне по всяко време ще чуете отвсякъде.
Виждали ли сте Виола на снимка? Хубава е. Руса, красива, привлекателна.
Нашепва ли ви едно малко гласче „Е, да. Тя си го е търсела. Какво се е изрусила и гледа така привлекателно? Явно си го е търсела. Явно така е искала да ѝ се случи“.

Не се притеснявайте, не сте единствени.

Мнението на обществото за красивата българка е много двояко. Тя няма право да излиза от картините на Майстора или от кухнята. И ако някой ѝ посегне, то е ясно защо е – тя е красива, привлекателна и само с този факт вече е дала зелена улица на всеки да я пожелае.

И в края на краищата, ако не иска да ѝ се случват неща, защо не се прикрие малко? Защо не слезе от тези токчета?

И ако е толкова недоволна, че я бият, защо не се оплаче?

Всъщност, оплакала се е. И бившата съпруга на Стефан Станев се е оплакала. Всъщност те са се оплаквали отчаяно. А Виола е крещяла от болка, докато съседите са слушали. Умирала е, смазана от удари и ритници, а съседите са слушали.

Умирала е с красивото си лице, русата си коса и стройната си фигура след четири отказа на прокуратурата да образува досъдебно производство.

Виола е умряла много мъчително. Много. Не знам дали можете да си представите колко мъчително е умряла. Убиецът признава, че я е заклал като животно „за да я спаси от мъките ѝ“.

Единствен той се е смилил над нея.

Прокуратурата не го е направила. Приятелите на Стефан Станев, които са били напълно наясно какво се случва, защото се е случвало години преди това, не са се смилили. Съседите не са я пожалили.

Никой не се е смилил. Журналистите, които с радост известяват за някаква „изневяра“, което звучи като „не е проснала прането“, и цялото мършаво общество кима „Но, разбира се, изневяра“, защото е такова общество – слабоумно. И жестоко.

Общество, което не знае, че системно малтретираната жена не иска да прави секс с никого, не иска нищо, само да оцелее. Че системно малтретираната жена няма радост във висулки, дрехи и коли, защото живее в безкраен кошмар. Малтретираната жена е постоянно умиращ дух от срам и страх, който обикновено няма къде да иде, защото родителите ѝ я връщат обратно при насилника, убедени, че тя си е виновна.

Малтретираната жена е презряна от всички. На нея ѝ чепкат костите, градят теории върху трупа ѝ.  И няма смърт, която да задоволи хората, които не одобряват, че тя е била красива, млада, било я е страх и е нямало къде да отиде. Или не е събрала сили да се спаси.

Няма мъчителна смърт, която да компенсира греховете ѝ в очите на обществото. Това общество от хора, които пъхат по двайсет лева в ръката на полицая, за да не им вземат точки от талона. Хора, които биват доброволно унижавани в болници, административни учреждения, съдилища, в браковете си.  Всички те имат огромни претенции към жертвите на домашно насилие.

От жените жертви на домашно насилие се изисква да направят чудо и дори да го направят и да се измъкнат, винаги ще остане неприятното чувство, че може би са трета ръка хора.

Истината е, че хората са готови на всичко, за да докажат, че жертвата си го е „просила“.

А прокурорите? Част от полицаите? Съседите? Приятелите?

О, те всички имат обяснение, което заличава вината.

Прокурорите били корумпирани, затова така. Не че имат нещо против жената. Полицаите – и те. Съседите пък били уплашени. Те имат право да са уплашени. Малтретираната жена няма.

Приятелите също – в края на краищата, те само са си другарували. Не са я удряли те персонално.

Никой не е виновен, Стефан – също. Той е болен човек. Извратен. Очевидно дете на трудна майка.

Остава Виола. Тя е виновна. Помислете – кой друг? Такава хубава, руса, млада. И не си е тръгнала.

Явно си го е търсела. Явно го е искала.