„Тук всеки мрази всеки и никой не се радва на чуждите постижения!”- прочитам някъде в социалните мрежи. Обградена от себеподобни, отказвам да повярвам, че това е възможно.
Самата аз се научих да казвам „Браво”, „Благодаря!”, „Чудесна работа!” и знам, че това дава на другите криле.
Оказва се, че броят на хората, в чиито ежедневен речник присъстват тези думи и словосъчетания, се смалява с всеки изминал ден.
Свидетели сме на безпрецедентна агресия по пътищата, в училище, вболниците, на детската площадка, навсякъде около нас.
Простащината, липсата на елементарно възпитание и низките страсти безжалостно отхапват от добрината, емпатията, удовлетворението, спокойствието и нормалността.
Приятелските кръгове се стесняват и дори умните и красивите вече не ни носят онова удовлетворение да се асоциираме с постиженията и добрините на другите. Психолозите ни убеждават, че лошотията, негативността и агресията са примерите, на които децата ни подражават и подписват публично констативния протокол, без да ни дават план Б.
Човешкият живот струва 50 лева, а мизерията завладява пространствата, които родителите ни са градили с любов и всеотдайност.
Споровете и сблъсъците стават все по-арогантни, а заплахите са на ръба на осъществяването си, прекрачвайки тънката червена линия на действителността.
Благотврителността и грижата за благосъстоянието на другите се превърна във вайръл съдържание, което покорно лайкваме, повлечени от вълната „2,4К” гледания и през ум не ни минава, че можем да приложим това във собствения си живот, независимо в коя точка на картата се намираме.
Възрастна жена не може да си отвори вратата, помага й млад мъж, дама колабира на улицата – дете й подава вода, мъж моли полицаи да му помогнат, секунди преди да припадне, социално отговори компании обучават деца от отдалечени райони в любов и уважение към училището – примери, които на рулетен принцип попадат в медиите, промъквайки се през иглените уши на скандалното, публикувано от знайни и незнайни „герои”.
Търсим решение и помощ от държава, институции, публични платформи и организации, без да си даваме сметка, че решението на проблема сме ние.
Всички ние! Ние, които шофираме в жегата, ние, които гласуваме, ние, които възпитаваме децата си, ние, които даваме пример, ние, които подминаваме страдащите, ние, които споделяме скандални видеа, в които деца бият животни, ние, които, глухи и слепи подминаваме страданието, ние, които не можем да се зарадваме на чуждия успех!
Ние! Не той, тя, друг…
Този текст е посветен на всички, които познавам, които инвестират в собственото си развитие, и в това на малките и по-големи общности.
Гордея се с вас! Вие си знаете кои сте!
