1991-ва, Варна, Джулай. Ти си с тъмносиня риза,от онези, работническите, защото само такива имаше на гарата. Аз съм с пола на цветя, гуменки и червена раница, на която пише СССР. Взех я от раклата вкъщи, преди да тръгнем. Имаме кашкавал, две бири и малко цигари в раницата.
Нося и мек пуловер, а ти мъкнеш от тежките руски спални чували със синя промазка от едната страна и подплата на ромбове от другата. Хванахме някакъв безумен влак и пристигнахме по никое време. Късно през нощта е, търсим квартира, но лелките в Колхозен пазар и Чайка отдавна спят.
Минаваме покрай градинка някаква. После оставаме. Целуваме се дълго, изпиваме бирите, изяждаме кашкавала. Пушим. Ти ми галиш косата и гледаш краката ми. Пиян си, кехлибарено, юлско. Мирише на липи, на трева и гларуси. Мирише на теб, на слънцето, което е близо. Юли на 91-ва, най-романтичният юли от толкова много лета. Ти ми тананикаш July Morning на „Юрая Хийп“ бавно, като вятър в ухото.
ОЩЕ НЯМА ЩУРЦИ, ПРОБЛЕМИ И ЕСЕНИ. ИМА АЗ И ТИ ПРЕЗ ЮЛИ 1991, УХАЕЩИ НА ЛИПА И ПРАЗНИЦИ. С КОТКА НА ИМЕ ДЖУЛИ, ЗАСПАЛА В МАРАТОНКИТЕ ТИ.
Безделници с пълни делници, бегълци с червена раница и малко цигари. Бегълци, които си умират слънцето да ги погали. Ти ме будиш към четири по най-правилния начин за събуждане, измислян някога. Под засрамените дъбове в градинката на Чайка, до фурната и циганките с метлите, измели старите обичи.
Тичаме към Морската. Мен ми се плаче, някак сюрреалистично е. Там са всички – Кичето, Дългия, Митко с китарата, Графинята и Пудела. Очите ми са зелени, като бурени. Ти още си с дълга коса. С тая кичара не мога да те различа сред другите, с нея носиш морето.
Ебаси, яко ни е. Яко ни е, че падна системата, че свободата се носи по изгрева. Нямаме пари, ама и преди нямахме. Имаме се. Аз и ти. И никога повече и никъде другаде няма да е както сега. Ама тогава не знаехме. Тогава си връзвахме дънковите ризи на кръста и ни дремеше на шапката, на липите и на делфините.
Дългия си скъса струната на китарата, после изчезна и се скъса да търси една рускиня с нашивки и емблема на дънките. На кея до Морската бетонът беше в повече, усмивките в по-малко. Всички очакваха нещо и не беше изгревът. Чакаха оня Джулай, дето ще ни обърне живота, дето ще ни сбъдне мечтите, ще ни доведе най-яките групи, ще ни купи апартамент или поне стая някъде.
Врата в полето бяха очите ти, врата в полето бяха мечтите ни. Обаче тогава беше морскосиньо небето и се пееха песни. Слънцето бавно проби и всички му пляскахме. Пляскахме на живота си, дивия, младия, голия. На целувките ти ръкопляскаха даже лелките в Морската.
Духът на оня Джулай беше дух, от който нещо се чака. Сега всички идват тук просто да го посрещнат с влака. Тогава морето ни беше до ципа на дънките и знаехме, че магията на юли я има. Тогава и само тогава никой не чувстваше зима.
Сега? Сега не съм те виждала от години. А утре е юли и се чудя, ако замина на изток с влака. Една такава възрастна, една такава нищо не чакаща, една такава бяла и същата, дали ще успеем пак да присъстваме. Ако ги видя, дали ще позная ръцете ти с бирата.
Китарата, дето ми свиреше. Много хора от тогава вече ги няма. Скъсаха се, като на Дългия струната, като трибуната, от която крещяхме, че юли носи бъдеще и че нас ни има.
ИМАШЕ ТРИМА. ЮЛИ, ТИ И АЗ. СЕГА ВЕЧЕ НЯМА „НИЕ“. ИМА МЪРТВО ВЪЛНЕНИЕ, ИМА ТЕЧЕНИЕ, В КОЕТО ИЗТИЧАТ ДАЖЕ ДЕЛФИНИТЕ, В КОЕТО ОТДАВНА ЗАМИНАХМЕ.
Даже кашкавала вече не струва, но никой не се вълнува. Че юли е за мечтателите, за вятърните мелници и слънчогледите. За велосипедите, моторчетата, с които лепкави и мръсни карахме до скалите. Юли е за вълните. За бременното безвремие, което си струваше да се види на буните в сряда при Варна, което отдавна само се разпадна. От само себе си, въпреки че слънцето не спря да изгрява, просто някой нов започна тихичко да ни заблуждава.
Когато една самотна и възрастна дама се вози на изток във влака, е, защото отдавна вече никой не чака. Защото й се пътува във времето, когато надеждата гола и готина слагаше крака си в стремето.
До дамата има червена раничка и две бири, защото на „Юрая Хийп“ още им се свири. Бавно, като вятър в ухото. Като никога и никъде, както сега. Като на Джулая преди толкова много лета.
Източник: goguide.bg
