Имало някога две жаби, които паднали в един съд с каймак.

Жабите моментално разбрали, че ще потънат: нямало как да изплуват или да се задържат дълго на повърхността на този гъст каймак. Имали чувството, че затънали в плаващи пясъци. В началото двете жаби заритали в каймака, мъчейки се да стигнат до ръба на съда. Напразно, само шляпали на едно място и потъвали. Усещали, че става все по-трудно да излязат на повърхността и да си поемат дъх.

Едната от тях извикала със сетни сили:

– Не мога повече. Няма как да изляза оттук. Не може да се плува в тази каша. Щом ще се мре, защо да удължавам страданието. Няма смисъл да умирам, изтощена от напразни усилия.
И като казала това, престанала да рита с крака и тутакси потънала, буквално погълната от гъстата бяла каша.

Другата жаба, по-упорита или може би по-твърдоглава, си казала:

– Няма начин! Нищо не мога да направя, за да изляза оттук. И все пак, въпреки близката смърт, предпочитам да се боря до последен дъх. Не искам да умра и секунда преди да е дошъл часът ми.

И продължила да рита и да шляпа с часове все на едно място, без да напредва нито със сантиметър.

Но скоро от това шляпане в каймака, от биенето и ритането той станал на масло.

Изненадана, жабата скокнала, плъзнала се по него и стигнала до ръба на съда. Така се върнала у дома, квакайки весело.

***

Въпреки трудността на ситуацията, не се предавайте. Никога не се знае кога и как ще дойде спасението, а ние трябва да попним, че трябва да се борим за него.