България – малка, бедна страна, претърпяла поредици от несправедливости през вековете. Един изморен, измъчен народ, едно объркано младо поколение.

С какво ли може да се гордее едно петнадесет годишно хлапе като мен, родено в една точка от планетата? Причините са много, определено повече от хиляда, а в сърцето ми България е целият свят, това е моят дом. Домът, в който раста, домът, чийто език говоря, домът, на чиито природа и минало се възхищавам.

Мнозина биха казали, че ако причините за гордост са хиляда, то причините за срам, милион. Връщайки се назад през годините, осъзнавам, че е нормално хората да мислят така днес, когато сякаш всичко върви назад или просто времето е спряло. Робската психика, която не пуска много от нас, ни пречи да видим колко е прекрасна страната ни. Отричаме я, сякаш не е наша. Вярно е, че парите за някои не стигат, а за други са много, вярно е, че в останалите държави смятат българите за крадливи цигани, че градовете ни са мръсни, а мозъците ни изтичат в чужбина.

Когато обаче обърнем кълбото, изгрява светлата половина и отговорът на въпроса, който като че е

„Защо изобщо трябва да се гордея?!“
Българският народ е преминал през много трудности, водили сме много големи и малки войни. Никога не сме губили знаме в битка. Това е доказателство за ценните качества, които притежаваме. Качества, с които всеки може да се гордее без значение на колко години е, дали живее в столицата или в някое село. Качества, заради които любовта към родината си заслужава, както си е заслужавал всеки един живот на бойното поле.

 
И ето ни, сега сме тук благодарение на нас самите, на нашия народ и минало. Благодарение на смелостта, решимостта, чувството за справедливост и несломимия дух, които текат във вените ни.