Здравейте. Искам да опиша една случка, която ме накара с други очи да погледна на живота.

Преди две години бях стигнала дъното – един след друг си отидоха родителите ми, а малко след това ме съкратиха от работа. Със съпруга ми, който е шофьор и често пътува зад граница, напълно се бяхме отчуждили.

Дъщерите ми, току-що завършили гимназия, си намериха работа и бяха на път да създадат свои семейства. С други думи, останах съвсем сама в празния апартамент. Гледах сериали по телевизията и не спирах да чета обявите за работа във вестниците. Тогава ми се обади един далечен братовчед – Жоро.

Катастрофирал наскоро, счупил таз и останал в инвалидна количка. Той няма семейство, няма братя и сестри, родителите му също са починали. Предложи да му стана личен асистент и да се грижа за него срещу добро заплащане.

Беше успял да продаде големия апартамент в центъра, за да има пари за лечение и да посреща нуждите си, и заживял в старата къща на баба си, съвсем близо до града.

Каза ми, че нищо няма да ми липсва – само да се съглася да му помагам да се обслужва. Освен предвидените средства за личен асистент, щял да ми дава и нещо като заплата. В началото се стъписах и почти му отказах, но понеже ми дожаля, реших да отида да го видя. За него временно се грижеше възрастна съседка.

Заварих Жоро усмихнат, както винаги. Той има сръчни ръце и почти с всичко се справяше сам, трудно му беше единствено да пренареди мебелите така, че да са удобни за инвалидната количка.

Обещах да му помогна. За няма и седмица свалих чиниите и тенджерите от горните шкафове в долните, изпрах пердетата, изчистих основно, с един комшия – чичо Митко, направихме малка рампа, за да излиза Жоро по-лесно и по-безопасно от къщата в двора. А когато след още две седмици отново отидох да го видя, останах изумена.

Жоро беше намерил дървени дъски и сковал три къщички за птици. Трябваше само някой да ги сложи високо в дърветата.

Това се случи по-миналото лято, а през есента аз лично му помогнах да посее три вишни. Такава беше мечтата му – да направи дворчето си райско кътче.

В крайна сметка се навих да му стана личен асистент и вече година и нещо му готвя, пера го, чистя му.

През почивните дни се прибирам в Пловдив, но стане ли неделя вечер, нямам търпение да се върна при оня усмихнат и позитивен човек.

Макар и в инвалидна количка, той има мечти и надежди и не се отказва лесно от живота.

Последното, което правим двамата, е масички от дървени палети.

Той продаде няколко и е доволен, че дните му са осмислени.

Моите – също.

Вече и аз като него се радвам на цъфналите вишни и цветята в градинката и се зареждам от добрата му енергия.

Винаги ще съм благодарна на Жоро, че успя да ми докаже как един болен човек може да е по-щастлив от нас, здравите.

Източник: Prekrasna.bg