Връщах се от поредното служебно пътуване. Карах колата, припявах с песните по радиото и броях километрите до дома.

Отскоро бях младоженка и, естествено, опиянена от любов. Шосето бе идилично празно, виещо се между хълмовете и обрамчено от стройни дървета от двете страни.

От време на време залязващото слънце пробиваше между листата и хвърляше закъснели усмивки по асфалта. И в този почти поетичен момент край мен прелетя кола.

„Заради такива идиоти стават катастрофите“, измърморих под нос. Два завоя по-късно рязко набих спирачки. Сякаш думите ми преди малко са били лоша поличба. Късметът бе изневерил на хората от бързата кола.

Пред очите ми се разкриваше зловеща гледка – намачкан до неузнаваемост познат автомобил. Стоях вцепенена. Вдишах дълбоко и призовах всичките си сили на помощ. Грабнах телефона и изскочих навън.

По пътя не се виждаше никакво движение – бях сама край катастрофиралата кола.

Приближих страхливо, припомняйки си ужасяващите сцени от филми, в които колите избухват в пламъци. От разстояние видях, че освен шофьора вътре няма други хора. Леко си отдъхнах, но това трая секунди.

Шофьорът или поне това, което се виждаше от него, бе притиснат от въздушната възглавница. Веднага набрах първия номер, за който ми хрумна (тогава все още нямаше единен спешен номер), и обясних какво се е случило и къде се намирам в момента. Казаха ми нищо да не пипам.

Не ми хареса идеята да чакам, докато човекът вътре вероятно има нужда от помощ. Ами ако именно моето пасивно поведение на наблюдател се окаже фатално за неговия живот?

Жив! Докато се въртях, чух стон. Мъжът отвори с мъка очи и опита да размърда главата си. Жив! Въздъхнах шумно и без да се замисля, се озовах до колата.

– Чувате ли ме?

Той примигна и изстена от болка.
– Можете ли да движите ръцете си? А краката? – засипах го с въпроси. А той отново присви очи от болка:
– Трябва да се измъкна от проклетата кола.
– Не, не трябва. Обадих се за помощ и казаха да не пипам нищо. Не трябва да се движите.
– По-добре помогнете да спукаме това тук, не мога да дишам.

„Това тук“ бе въздушната възглавница, която вероятно му бе спасила живота. Върнах се в моята кола и започнах да тършувам в багажа.

Най-после открих козметичния си несесер, измъкнах ножичка и изтичах отново към катастрофиралия автомобил. Внимателно проврях ръка през счупеното странично стъкло и с доста усилия успях да пробия възглавницата.

Помощта дойде. За щастие, спасителите се появиха точно в този момент. Добре че наблизо имаше голям град. Изведнъж мястото се напълни с хора, които не се суетяха, а действаха бързо като добре смазана машина.

За минути измъкнаха мъжа и го сложиха върху носилка. Той извърна очи към мен и в погледа му прочетох благодарност.

Линейката изхвърча с включени сирени, а един полицай се приближи, записа името ми и ме разпита как е станало, какво съм видяла… После ме освободи.

Успях само да попитам дали мъжът ще се оправи, а полицаят философски отсече: „Това само Господ знае, но е имал късмет, че сте минали веднага след него. Иначе кой знае кога щяха да го открият, защото по това шосе няма много движение.“

Няколко седмици по-късно вече бях забравила неприятната случка и се усмихвах на света както преди – бях разбрала, че съм бременна. Тъкмо бях споделила хубавата вест и с колегите, когато портиерът ме привика – имало нещо за мен.

Оказа се най-големият букет от цветя, който можех да си представя. Веднага позвъних на съпруга си, за да му благодаря. Но той категорично отрече да ми е пращал букет.

Мислех, че ме занася… Но когато се прибрах с цветята и видях широко отворените му очи, разбрах, че наистина не знае нищо по въпроса.

– А ти сигурна ли си, че букетът е за теб? Може доставчикът да е объркал адреса… – заяви той, почесвайки се по брадата.

Решихме да позвъним на няколко скъпи бутика за цветя и да питаме. След няколко опита попаднахме на точния магазин.

Да, бяха правили такъв букет и – не, адресът и получателят не бяха сгрешени, аз бях човекът. Мъжът ми ме погледна с присвити очи и нищо не каза.

Подателят бе разкрит. Стана ясно от кого са цветята на следващия ден, когато в офиса пристигна дълго писмо. Оказа се мъжът от катастрофата.

Нараняванията му не били твърде опасни, но наистина е можел да остане там, ако не бях минала малко след него. А в това състояние до сутринта можело вече да е фатално. Така обяснили лекарите.

Чудел се как да ми благодари и цветята били най-малкото, което можел да направи за своята спасителка. Беше написал и телефона си. Вечерта занесох писмото у дома тържествуваща и успях да разсея зародилата се ревност.

А на спасения от мен мъж така и не позвъних. Една година по-късно… Бракът ми не се оказа траен. Малко след като се роди синът ни, съпругът ми бе изпратен на работа в чужбина, където срещна голямата любов. Разделихме се мирно.

А един ден в офиса ми се появи мъжът от катастрофата – дошъл по работа, макар след време да заподозрях, че е потърсил услугите на нашата фирма нарочно, заради мен. Обади ми се и припомни кой е. Благодари ми още веднъж и ме покани на кафе. Така започнахме да се срещаме. Тази катастрофа, на която попаднах случайно, преобърна живота ми. И ме събра с втория ми съпруг.

Източник: “Журнал“