Проблемът на българската политика е естетически.

Когато бях дете се чудех защо комунистите са толкова важни, а пък са така грозни. Каскетите, мустаците, късите вратовръзки (и широки), яките на ризите, (така остри), загащените ризи, късият панталон, показващ глезен в зелен военновременен чорап, коланът като екватор около корема и онези вездесъщи гумени цървули, които бяха обувки на всички. Виждах ги по селкоопите, по съборите с лимонада и сръбска музика, по вузовете, по телевизията, виждах ги как концентрират власт и как плешивите и месестите крещяха на слабите и скромните, и тихите. На повечето българи.

А, и в тая всеобща грозота всички имаха ужасно непокорни вежди, като бухали.

Модата на Брежнев.

Днес разбирам как са ставали нещата.

Назначаването на политиците „отгоре“ създава естетическа и интелектуална антиселекция, защото само най-противните (външности и характери) се бутаха и само те се уреждаха. Между тия хора имаше и достолепни типажи, старите борци, антифашисти или синеоките векерета с пронизващи очи – но те бяха малко. Комунистите като група си бяха повече грозни, отколкото тъпи и излишни. Само Стефан Данаилов беше красив винаги, сякаш заради всички останали.

Това сега е минало. Но всъщност – и сега е така.

Бих искал да се запомни, че и тогава, и сега мечтаехме за политици с харизма, с чар, с ум и реактивна находчивост, хора, които говорят смешно и истински, честно и/или интересно. Или простичко, но с финото докосване на модерността, която е предпазлива, защото знае къде се намира.

И най-важното: имаше едно мечтаене за политици, които знаят кога публиката се смее на смешките им от страх и безхарактерност.

Рейгън, Кенеди, Картър – ами тия хора спечелиха Студената война, защото бяха по-красиви от нашите, а нашите бяха от Хрушчов до Горбачов, един от друг по-грозни. Няма да повярвате, че това е важно, да. Но е така.

След 27 години всякакви експерименти, някои, от които приличаха на надежда, всичко днес е като в 1982-година.

Назначават се политици. Избират се най-грозните от тях, защото те са най-послушните. Един човек като няма чар, в отчаянието си от без-чарието си – същият е идеален за поръчков убиец – той е самотен и ако му поръчаш да застреля някого, той ще се чувства полезен и нужен. А и грозните хора са лекомислени – какво толкова имат другите, мислят си хората без чар, красотата е преходна.

Има шаблони в политическата грозота. При мъжете те са в перчема, правилните черти, един не-на-място нос и лакейски поглед, комбиниран с подлизурска усмивка. При жените – същото.

Това беше образът на стария смешник – вечният комсомолец, който днес е Президент и не се усеща да спре екзалтацията на сливиците си, когато срещне Обама, новият Голям брат.

Разликата отпреди 27 години е, че са на различни погребения – преди ходеха на погребения на палестински лидери и там се лензеха на съветските ръководители, днес ходят на погребенията на еврейските големи имена и дръгнат да се харесат на първия черен Президент – “ … Помните ли ме, хъ-хъ… аз съм, хъ, видяхме се на оная среща… Аргхххх… Аз бях на България Президента, хъм, хъм, снимахме се с Мишел, гхъ, гхъ…“.

Тази разлика в погребенията, макар и показателна, за мен е незначителна.

Все ми е тая на чие погребение и на кой Голям брат се навеждате. Аз не исках промяна на суверенитета, държавния, аз исках промяна в достойнството ни. Държавното.

27 години демокрация ни стигат.

Ние не искаме повече тая шибана демокрация. Отказахме се.

Искаме си грозните другари по партийна линия, ние мразим до болка шибаната идея за мажоритарно подбиране, нас ни мързи в демократичността.

Ние не можем да боравим с нея и каквото и да майсторим, все излиза същата свирка.

Нашата битност и ритуалност като магнит се стремят към авторитарното, защото само то е разпознаваемо като власт.

Ние няма никога да имаме красив Президент или поне чаровен и адекватен такъв. Ние влизаме в шаблона на „бащицата“, „татето“, „батето“, нашия човек, нашата партия. Оттам – партийният враг, неформалността като ненормалност и оттам пълна загуба на политически и национален разсъдък, от чиято лудост ще ни извади нещо след още 20 години, нещо отвън.

Задължително нещо отвън.

Дотогава ние ще се гушкаме с грозното и неадекватното, с вампирите, които ни пожелават  – Честита Нова година, вампирите с власт, които са проста функция на неразпознаваемата красота в живота, в човека, в обществото.

Имаме нужда от грозен и/или неадекватен президент, защото искаме да ги превъзхождаме в реалното си съществуване, където ги побеждаваме виртуално лесно чрез вицове, закачки, доноси, национален саботаж и нищоправене – граничещо с безчовечие.

Политиката е елементарна функция на националните мечти. В националните мечти няма място за красив политик. За адекватен политик. За неназначен политик. За умен политик. За ироничен политик. За самоироничен политик. За самостоятелен политик. За достоен политик. За велик политик.

На нас ни дайте партия-майка, с ръководител-бащица. Ние сме семейство изроди. Циркът на изродите е наш дом.

В него се раждаме, в него ни бият, в него маршируваме, в него ни погребват – под талаша на думите и копитата на „такова-беше-времето“.

 Колкото се може по-грозно. Толкова грозно, че направо е нормално.

Източник: Ленатата