Над 133 милиарда лева, или около 300 млн. тогавашни долара, е струвала окупацията на България от Съветската армия през 1944 г. До тази огромна сума достигат съвременни изследователи на архивите на БНБ.
Издръжката на съветските окупационни войски е изключително тежко натоварване за българския бюджет и значително надхвърля наложените на България следвоенни репарации. През 1944-1947 г. около 600 000 съветски войници и офицери пребивават на българска земя за различен период от време. Секретни междуправителствени споразумения уреждат тяхната издръжка за наша сметка. Нещо повече – всички заплати, командировъчни и режийни по изрично настояване на съветската страна им се изплащат в долари. При това става дума за суми, които
многократно надхвърлят доходите на среден български гражданин
„Темата беше повдигната за пръв път през 1990 г. – разкрива политологът Антон Тодоров пред „168 часа“. – Тогава според историка Мито Исусов за периода от септември 1944 до края на 1945 г. за издръжка на Съветската армия в България са изразходвани около 25 млрд. и 500 млн. лв., при бюджет за 1945 г. от 48 млрд. лв.
Това разкритие скоро потъна сред дебрите на текущата политика в първите години на прехода.
Преди десетина години Веселин Ангелов направи собствени проучвания и достигна до суемата 60 млрд. лева. Днес вече знаем, че тя е значително по-голяма. Точната сума е 133 280 719 447 лв. (сто тридесет и три милиарда двеста и осемдесет милиона седемстотин и деветнадесет хиляди и 447 лева).
В тази сума влизат и разходите в размер на около 63,2 млрд. лв., които България прави поради участието си във войната срещу Германия (задължение според чл. 1 от Съглашението). 30 млрд. лева са разходите по изпълнение на примирието (Това е най-автентичното число. То надвишава сумата, изчислена от проф. Мито Исусов преди четвърт век, с цели 5 млрд. лева.) В сумата от 133 млрд. лв. са и определените косвени щети в размер на над 27 млрд. лв., както и разходите за обезщетения, пенсии и еднократни помощи – 10,9 млрд. лв. – казва Тодоров. – За сравнение целият национален доход на България през 1945 г. е 141,8 млрд. лв., а по отношение на редовния бюджет сумата надхвърля три пъти приходната му част от 43 млрд. лв.
Червената армия ограбва всяка държава, в която стъпи неин крак. Ограбването е в чудовищни размери, както може да се види от документите, които предоставям, които са публикувани и в най-новата ми книга „Шайка 2: Сергей, Гоце и другите“ и които може да се прочетат в Централния държавен архив.
Това се случва и с нашето отечество при съветската окупация. Ограбването на България от Съветите е толкова безмилостно, в такива невъобразими мащаби, че когато се прочетат документите от българските архиви, единственото, което нахлува в главата на човек, е как е възможно фактите и документите за това да са напълно неизвестни или малко известни за нищожна част специалисти изследователи. В тази книга е невъзможно да се опише всичко, но част от най-мащабните случаи от съветското ограбване на България ще може да се прочете, както и да се видят автентичните документи.“ Освен всичко в следвоенните години непосилната издръжка е била като на гол тумбак остър нож, тъй като Червената армия предварително е заграбила целия национален трезор.
Уникално свидетелство за събитията с изнасянето на ценностите от БНБ е останало от писателя Йордан Вълчев в книгата му „Куциян“. В един от първите комунистически лагери авторът е лежал заедно с един от бившите вицегуверньори на Българската народна банка. По неговия разказ още в първите дни след 9.IX.1944 г. съветски генерал, придружен от войници, дошъл да иска ключовете от помещенията, където се съхранявало националното съкровище. Разтревоженото ръководство на банката се обадило незабавно на финансовия министър, а той пък от своя страна, паникьосан, на минутата осведомил министър-председателя. Премиерът Кимон Георгиев само безпомощно вдигнал рамене: „Няма какво да се направи – та ние сме окупирана страна.“ Руснаците нахлули в подземията, опразнили до шушка трезорите и ги натоварили на 8 вагона за Москва.
Документите недвусмислено свидетелстват, че съветското командване дори е било освободено от задължението да представя каквито и да било отчети за направените разходи на българска земя.
Финансово-икономическите задължения са произтичали от чл. 15 на „Съглашението за примирие между правителството на България, от една страна, и правителствата на Съветския съюз, Обединеното кралство и Съединените американски щати“, който има напълно разорителен за българското стопанство характер. Ето пълния текст на този член: „Българското правителство трябва редовно да изплаща парични суми в българска валута и да предоставя стоки (гориво, хранителни продукти и пр.), средства и услуги, които могат да потрябват на Съюзното Главно командуване за изпълнение на неговите функции.“
„Знаете ли какво означава това? Това означава, че представителите на съветското Главно командване са получили правото всеобхватно, безконтролно и напълно неограничено да се разпореждат с всичко в България – стопанство, активи, финанси, резерви, имущество, ценности, ресурси. Всичко! И те се възползват много сериозно от това. Сумата за издръжката на съветските войски в България през 1944-1945 г. варира между 375 млн. и 1 млрд. месечно! През май 1945 г. БНБ дава нови 3 млрд. лева само за доставката на тютюн и цигари за съветските бойци! Изхранването е отделно“, казва политологът.
Когато средствата в държавния бюджет се изчерпват, за издръжката на червеноармейците отиват и сумите, събрани от населението по Заема на свободата, който години наред чрез облигации се изплаща от целия български народ.
„Така нареченият Заем на свободата е от февруари 1945 г. Той е в размер на 24 млрд. лева и по силата на наредбата закон българските граждани, фондации и фондове са задължени да закупят голям брой облигации. По този начин по-голямата част от тях влагат почти целия си капитал и дейността им по-късно става невъзможна“, обяснява Антон Тодоров.
Изнемогвайки под това непосилно бреме, към края на 1945 г. Министерският съвет все пак се осмелява да помоли Вячеслав Молотов да бъде преустановено „това безумие, защото хазната ни няма повече средства“. Москва обаче не само не се трогва, но продължава да иска още и още, повече и все повече с аргумента, че България като победен съюзник на Хитлер би трябвало да е дори благодарна, че дава само толкова.
От самото начало тегобите обаче не са само икономически. Разпасалите се червеноармейци издевателстват по чисто криминален начин над мирното население.
На всичкото отгоре най-големите и печеливши предприятия, които на практика са цветът на българската икономика, също са иззети от окупаторите.
Към съветското търговско представителство в София трескаво работи Управление на съветските имущества, което започва чудовищен грабеж. Първо става съсобственик на 159 предприятия с преобладаващо германско участие в страната. След това започва да придобива чрез отнемане от български предприятия, министерства, научни институции, библиотеки и музеи цялото германско оборудване, активи, техника и машини, по-голямата част от които са платени от България преди 9 септември на Германия и няма никакво основание да бъдат конфискувани. Започва нечувано разграбване.
Ето само един документ, който дава представа за размерите на това разграбване:
„Разпореждане №922 от 22.XI.1950 г.
За удовлетворяване на искането на Управлението на съветските имущества в България да бъдат преведени в СССР 577 711 000 лева, произходящи от печалби на съветските предприятия в България и реализирани техни активи.“ Но и това не стига на московските „освободители“. На 10 януари 1948 г. в Москва са подписани два протокола, с които българското правителство е задължено да обезщети Съветите с 9 млн. долара (не левове, не рубли – долари) заради, както се изразяват в Москва, „неуточнени и несъбрани кредитни задължения на бившите германски предприятия в България“. Понеже болшевиките в Кремъл решават, че тези 9 млн. долара са малко, те заставят българските представители да подпишат, че страната ни ще предаде (правилно е да се каже „подари“) на Съветите допълнително 2500 т оловен концентрат и 1500 т цинков концентрат.
Управлението на съветските имущества продава на България немските дялове, които е придобило, за които дяловe от своя страна България плаща нови 487 млн. лева плюс компенсация от още 2 681 680 лв. за загубени или повредени движими немски имущества. Спогодбата за взаимни доставки е сключена на 10 март 1945 г. от българския министър на търговията и промишлеността Димитър Нейков със съветския министър на външната търговия Анастас Микоян. Според тази спогодба и по нареждане на Министерския съвет на СССР са продадени 5000 кг розово масло от неприкосновения държавен резерв на цена по 110 000 лева килограма. Българската земеделска и кооперативна банка дава призната стойност от 250 хиляди лева за килограм, като Министерският съвет разпорежда „разликата да се покрие от Изравнителния фонд на цените“, т. е. от държавата.
С тази сделка българската държава губи 700 милиона лева. България е принудена да подпише най-унизителния и грабителски търговски договор за доставка на 5000 кг розово масло по цена 110 000 лв. за килограм (около 300 долара), при положение че на международните борси то струва над 1200 долара. Малко по-късно ще стане ясно, че съветските търговци го пласират на международния пазар за 1400 долара килограма. Една проста сметка показва, че от тази сделка СССР извлича над 5,5 млн. долара чиста печалба. Продават розовото масло на Франция по 1400 долара, т.е. по 410 000 лева (четири пъти по-скъпо), печелейки от всеки килограм по 300 000 лева, или общо милиард и половина!
Освен розово масло Съветите изнасят от България лавандулово и ментово масло. Забележете, че Министерският съвет отново се разпорежда: „загубата от тази сделка се внася от Изравнителния фонд на цените“, т.е. поема се пак от държавата. Цената е 15 долара за килограм – отново в пъти по-ниска от международните цени.
„През цялата 1945 г. страната ни е подложена на истински грабеж от Съветите. Министерският съвет е на практика един регистрационен орган, който само отбелязва и формално отпуска поредните милиарди от крайно оскъдния български бюджет за издръжката на съветската окупация на страната ни. Вижте нов документ – този път от 31 юли 1945 г. Пореден трансфер на поредните 3 млрд. лева само в рамките на няколко месеца.
Тези факти и тези документи трябва да бъдат публикувани в ученическите учебници по история. Национално предателство е криенето им и падането на омертата на мълчанието върху този непознат дотогава в историята ни грабеж“, възмущава се Тодоров.
В архивите не липсват и куриози. Така например с постановление на министъра на финансите от януари 1946 г. на руснаците са изплатени „разходите за превоза от Варна до Москва на 650 каси с нови металически монети, намерени в хранилището на Дойче банк, на обща номинална стойност 102 000 000 лева“, сочат архивни документи.
„Има и отмъкнати културни ценности, но за тях няма никакви описи в нашите архиви. Сумите, за които непрекъснато настояват от съветското Главно командване, непрекъснато растат и достигат десетки милиарди само за 1945 г. Стига се дотам, че на 16 август 1946 г. външният министър Петко Стайнов пише до българското посолство в Москва с молба да се търси начин за облекчаване на това непосилно бреме за българското стопанство и финанси.
„Поискайте незабавно лична среща по възможност с Молотов и му изтъкнете голямата необходимост за България да се намалят чувствително както плащанията в пари от страна на България за месечната издръжка на Съветската армия в България, така и изискванията в храни, фуражи и стоки за същата войска. Да се обърне внимание – пише проф. Стайнов, – че вместо да намаляват, месечните изисквания за плащане на парични суми се увеличават въпреки създаваните у нас очаквания от съветска страна, че тия парични изисквания ще намаляват.“
От това искане на българския външен министър няма никакъв резултат. Българският Министерски съвет, който е изцяло под контрола на Съветите, също се опитва да постигне някакво облекчаване. Това, че тези зависими от Москва хора решават да поставят казуса пред съветския Нарком по външните работи, говори достатъчно за степента на ограбване, която се случва: „Направете формална постъпка пред Наркоминдела за преустановяване на по-нататъшното прилагане на чл. 15 на Съглашението за примирие. Вече близо цяла година, откак съветските войски са в България и ние ги издържаме, като ги снабдяваме с храна и всичко друго, необходимо за издръжката им, а също им плащаме 700-800 милиона лева месечно пари на ръка – сумата се възкачва на много милиарди.“
Мислите, че Съветите са си взели бележка? Съвсем не. Ето ви документите за ограбването на България само през януари 1946 г. Освен 420 млн. лв. на ръка за окупационните съветски войски са преведени и 2 млрд. лв. – „за посрещане разходите по изпълнение на Съглашението за примирие“. Според посочената по-горе търговска спогодба от 10 март 1945 г. страната ни е задължена да продаде на Съветите 25 хиляди тона тютюн по 320 лева за килограм, докато той струва на международния пазар 2,60 долара, или 775 лева по официалния курс на долара. Сметката е проста – губим от всеки килограм между 455 и 680 лева. Всеки може да умножи тази ножица в цената по 25 000 000 килограма. Чудовищно, нали? Колосалната загуба за България само от тази част на търговската спогодба е в размер на 10 до 17 милиарда лева.
Какво се случва с дружествата с германско участие, които са обявени за военни трофеи? След като най-ефективните и работещи качествено германски предприятия в България до едно са включени в изградените в спешен ред българо-съветски дружества, тези дружества се превръщат в основна административна шапка на най-важните и свързани с носещите най-голяма печалба сектори от националното стопанство.
В началото на 50-те години Съветите реализират нова грабителска схема – след като са източили достатъчно милиарди от България чрез формата „преминаване на германски предприятия в България в съветски ръце“, сега започва връщането на тези предприятия чрез продажбата им на България срещу нови милиарди. Новият протокол за продажба на бившите немски активи е подписан на 14 август 1952 г. Върнатите по тази спогодба дружества с германско участие са 26, от които само 15 са действащи. За тях България заплаща на Управлението на съветските имущества 44 млн. и 325 899 нови лева.
„В подписания през 1952 г. протокол за първи път става реално разграничаване на германските от австрийските имущества. Последните се връщат на България, но под аренда. За тях българското правителство изплаща на Управлението на съветските имущества от 1 октомври 1952 г. на равни тримесечни вноски годишен наем в размер от 534 059 лева. Управлението реинвестира тези суми за свои нужди в България, но разходите по поддръжката на арендуваното имущество – по неговия ремонт, реконструкция и пр., както и всички застраховки остават за наша сметка.
В текста на споразумението също така е указано, че съветското правителство не носи отговорности по задълженията, произтичащи от експлоатацията на австрийските имущества. С този изричен текст Съветският съюз умело се измъква от австрийските претенции за компенсации, които датират от 1959 г. В началото на 60-те години България подписва с Австрия отделна спогодба, по силата на която изплаща като обезщетение за австрийските предприятия и недвижими имущества около 600 млн. долара. През октомври 1954 г. СССР продава на България своята част и в четирите българо-съветски дружества. Съгласно подписаната спогодба общата стойност на съветските дялове е оценена на 269 951 887,96 лв. Тази сума се издължава на Съветския съюз със стокови доставки в продължение на 10 години. Трансформацията на собствеността на немските имущества натоварва българското пространство със скрити репарации, чийто размер трудно може да бъде фиксиран точно. Те се изплащат под различни форми – левове, рубли, долари, стоки, чак до средата на 60-те години.“
Руснаците изнасят и държавния архив на България и голяма част от него все още се намира в Москва. „Поради това, че не е правен подробен опис на изнесеното, е трудно да се дадат точни цифри. Може да прозвучи невероятно, но в нито една българска институция няма списък на това, което е изнесено като трофейни архиви от Съветската армия след 9 септември, включително и за културни ценности. Не така стои обаче въпросът с по-общото познание за това от какво естество е изнесеното. Става дума основно за полицейски архиви, документи, в които са се съдържали информации за руската и съветската агентура у нас преди 9 септември, документи от военностратегически характер, както и такива, свързани с наличието в страната ни на стратегически ресурси и техните локализации“, допълва изследователят. По негово мнение към непоправимите щети, нанесени на България, трябва да се добавят и многобройните случаи на издевателства от страна на Червената армия над мирното население.
„Съветските орки нахлуват в България и веднага свършва лошото, но започва страшното.
Интересна и съдържателна информация за присъствието на Червената армия в първите дни на българска територия се получава от двама военни кореспонденти на в. „Правда“. Те пристигат в България четири дни след преврата на 9 септември 1944 г. В писмо до Георги Димитров от 24 септември му съобщават:
„Необходимо е да кажем, че значителната част от българския народ и някои кръгове от Отечествения фронт разглеждат навлизането на Червената армия в България не като освободителка, а като въоръжено обезпечаване на установяването на съветски строй. В България частите на Червената армия навлязоха от Румъния. Тук те срещнаха съвсем различно, т.е. искрено братско отношение към себе си. Но инерцията се оказа толкова силна, че на българска територия има факти на мародерство, грабежи и насилия. Следва да отбележим извънредно ниското културно и политическо равнище на нашите коменданти, работещи в българските градове и населени пунктове. Има редица факти, доказващи, че комендантите се занимават с определяне на валутния курс, даване указания по политически въпроси, командват офицерите от Българската армия и ги компрометират независимо от тяхното звание и положение, което заемат…“
На 22 септември 1944 г. Георги Димитров изпраща писмо до Сталин и Вячеслав Молотов, в което посочва: „По места има различни случаи на насилие по отношение на местното население на заетите територии от страна на отделни военнослужещи от тиловите части на Червената армия.
Например:
а) произволно се изземват от местното население работният добитък, каруци, продукти и друго без знанието на местната власт и без съответното оформяне на документи по изземване на добитък и хранителни продукти;
б) произволно се изземват държавни и граждански частни моторни превозни средства и смазочни масла. Това води до срив на есенната сеитба;
в) някои военнослужещи в пияно състояние нахлуват през нощта в частни домове в градовете и селата, извършват грабежи, а в някои случаи изнасилват жени и убиват мъже.
В с. Дивдядово, Шуменско, между другото, е убит и най-старият член на компартията“
Документ на Главното политическо управление на Червената армия от есента на 1944 г. свидетелства за същите престъпления, извършвани от червеноармейците:
„Има отделни случаи на изнасилване на български девойки и жени, отделни случаи на мародерство и ограбване от страна на някои военнослужещи. Различните прояви на престъпни действия на съветски войници продължават до края на престоя им в България – декември 1947 г. За това свидетелстват възражения на Георги Димитров през 1946 и 1947 г. През април 1947 г. ръководителят на СКК ген. Бирюзов уведомява властите в София, че за престъпления срещу български граждани през 1946 г. „строго са наказани 17 съветски военнослужещи, сред които и офицери, с различни срокове лишаване от свобода – от 1 до 3 години“. Престъпленията им са свързани с кражби на имущество или опити за изнасилвания. Малкият брой осъдени съветски войници вероятно е свързан с факта, че хората са се страхували да търсят правосъдие в онези смутни години. Ще си позволя да перефразирам известните думи на националния предател Георги Димитров, казани пред съда в Лайпциг, по следния начин: „Диваци и варвари в България са само комунистите. Но аз ви питам, господин председател, в коя страна комунистите не са диваци и варвари?“ Звучи доста по-адекватно, нали?“, казва в заключение Антон Тодоров.
Проф. Пламен Цветков: Изнасят златния резерв
Разходите за периода 1944-1947 г. са два пъти повече от репарациите, предвидени от Парижкия мирен договор. Вярно е, че СССР формално ни обявява война, но без да гръмне пушка. Не си спомням точната цифра, но със сигурност става въпрос за много милиони, изчислени към днешния курс на лева. Разбира се, това включва само част от цифрата, защото е изнесен и целият златен резерв на България по това време. За разлика от нас дори литовците, латвийците и естонците са успели да си го изнесат във Великобритания и в наше време си го получиха обратно. Грабежът е бил такъв, че дори Трайчо Костов, който е бил фанатичен комунист, в един момент се шокира от случващото се и това му струва живота.
Не мога да ви кажа какви писма е писал Георги Димитров, но той е много повече съветски гражданин, отколкото българин.
Доц. д-р Михаил Груев, историк: Първо е грабежът и после договорът
Категорично грабежът не е узаконен с Парижкия мирен договор. Той се сключва между Обединените нации и малките съюзници на Германия – Италия, България, Финландия, Унгария и Румъния. Германия и Япония не влизат.
Така че не е узаконено по никакъв начин. Съглашението за примирие е само за спиране на военните действия. С него се конфискуват германските предприятия. Ако трябва да обобщим, грабежът е абсолютно безконтролен и неоправдан. Трудно е да се каже каква е общата сума, която ни е струвала съветската окупация, защото инфлацията в онези години е била значителна и стойността на парите се променя буквално всеки ден, така че към кой момент е сметната, е загадка. Вероятно към някакъв точно определен момент и да е била толкова. Веселин Ангелов е правил подробни изследвания за съветската окупация у нас и те категорично сочат, че се касае за грабеж – все пак ние сме окупирана страна. Грабеж в много по-значителна степен, отколкото след Първата световна война, защото там ограбването става с договор, а тука първо дойде грабежът и после е договорът, който се сключва чак три години по-късно – през 1947 г. Освен това по Парижкия мирен договор се предвиждат репарации само към Гърция и Югославия, а по отношение на Съветския съюз, с който България въобще не е воювала, нищо такова не е предвидено. Фактически дори няма узаконяване на грабежа, а по-скоро се касае за замитане под килима.
Вярно е, че по силата на Съглашението за примирие от 28 октомври 1944 г. сме задължени да издържаме всичките окупационни войски на своя територия и да предоставим всичките си ресурси за нуждите на продължаващата война с Германия. Съветските войски не са се отчитали, защото са окупатори, но така е било и в Унгария, и в Германия.
Тъй като на Георги Димитров му пишат оттук за безобразия, той се опитва по някакъв начин да регулира процеса, но доколко е успял, е невъзможно да се каже. Факт е, че наказаните съветски военнослужещи са много голям брой – разстреляни за мародерства, изнасилвания и други безобразия, а също и за неподчинение.
В тази връзка има и един любопитен случай от с. Бърдарски геран, където е имало летище. През октомври 1944 г. четирима съветски летци се напиват и решават, че е крайно време да отидат в Берлин и лично да се саморазправят с Хитлер. Качват се на самолета и стигат до… близките тополи. Трима от тях изгарят, но единият оцелява. Съден е за увреждане на военно имущество и изпратен зад Полярния кръг. След това се връща през 70-те години у нас, когато в селото е направена костница на тези герои, за да разкаже тази история. Съществуват описания и на редица инциденти със самозабравили се съветски войници като например масовото отравяне с метилов алкохол от цистерна в Бургас. Вследствие на тях загиват десетки, може би повече от сто души. В същото време и много български семейства също са пострадали от действията им.
Източник: 168 часа
