Вече трети ден в главата ми ехти “булю-булю-булю…”

Мислех си, че това са спомени от моето детство, когато баба ми Парашкева, лека й пръст, в село Горна Митрополия гонеше пуйките с цел да не й кълват доматите.

Горна Митрополия е селото, в което е роден баща ми, лека му пръст и на него, и като малък аз много често бях там.

Та, там на големите мухи казват “оводи”, когато се ядосат на магарето казват “ех, жено мъжка”, а на пуйките казват… „пуйки“.

Но това “булю-булю-булю…”, което звучи в главата ми от три дни, няма нищо общо с моето детство. То е свързано със село Банкя.

В село Банкя на мухите казват мухи, когато се ядосат псуват, обикновено на майка, а на пуйките казват мисирки. А на мисирките…казват журналисти.

Извинете, обърках се – всичко се преплете в съзнанието ми. Всъщност на журналистите казват мисирки. Така ги нарече министър-председателят, който е от Банкя и “булю-булю-булю…” всъщност е негов израз.

Но иронията и детските ми спомени не вървят. Защото е обидно. И тъжно. Защото няма никаква журналистическа гилдия.

Българските журналисти не реагираха като гилдия, а “булю-булю-булю…” е звукът, с който потъва честта на българските журналисти.

И наистина въобще не трябва да си задаваме въпроса “Защо сме на 111-о място по свобода на словото?”

Защото “булю-булю-булю…”!

Слави Т. Трифонов