Нека ви разкажа една до болка позната история. История за болка и за скапаната ни държава.
Днес сутринта в близост до мен един мъж получи епилептичен пристъп, в резултат на което падна и си удари тежко главата в асфалтовата настилка на тротоара. За късмет преди няколко месеца бях преминал курс по първа помощ в Академия Първа помощ (Благодаря на страхотните хора от Академията!), поради което знаех какво да направя – бързо се приближих, хванах главата на болния, за да не я нарани допълнително при гърча и изчаках докато той премине, след което поставих болния в „странично стабилно положение“ (който не знае какво е това, е време да посети курс по първа помощ).
Събраха се хора, които се обадиха на тел. 112. Жена от близката книжарница донесе нещо меко, което подложихме под главата на болния, друга ме отмени в придържането на главата на болния, който вече се съвземаше, но все още не можеше да говори свързано. През това време аз проверих дрехите му за мобилен телефон и след като намерих такъв – позвъних на хора от телефонния указател и им съобщих за случилото се.
Дотук нещата бяха наред, доколкото може да е така в такава ситуация. Започна обаче тягостно чакане на линейка и въпреки че се намирахме на около 200 метра от Националната кардиологична болница, такава не идваше, макар вече да бяха изминали повече от 25 минути. Изпитахме облекчение, когато видяхме на няколко метра да спира линейка с рег. номер СА 3219 НХ.
Няколко граждани се приближихме до нея и се опитахме да обясним на лекарския екип какво е станало. Получихме отговор, че те не са екипът, който е изпратен по нашия сигнал и нищо не могат да направят. И въпреки че главата на болния кървеше, имаше нараняване по дясната половина на лицето, пострадала беше устата и зъбите му, не беше ясно какво е състоянието му след тежкия удар, лекарският екип отказа да направи каквото й да е. Линейката не беше с включени светлинен и звуков сигнали, от което, ведно с факта, че престоя на кръстовището повече от три минути, мога да направя извод, че не возеше пациент в спешно състояние, нито отиваше на адрес.
В крайна сметка болният се посъвзе. На място дойде негов познат, който го отведе с колата си. Аз се обадих на тел. 112 и съобщих, че вече няма нужда от медицински екип, тъй като пациентът си е тръгнал.
Не знам дали такива са правилата на спешната медицинска помощ, но недоумявам как може в близост да има медицински екип, който да не направи нищичко за пострадал човек. Не знам дали така повелява и лекарската етика и клетва. Знам само, че това не е нормално и че така не може да продължава. Трябва промяна. Веднага. Трябва да потърсим отговорност на тези, на които плащаме да създават такива правила и организация, че да не се чувстваме сами, когато имаме нужда от помощта на институциите, службите, органите, които издържаме със собствените си данъци. Днес, аз и още 5-6 граждани, които не отминаха, а се притекоха на помощ, бяхме изоставени от собствените си институции. Днес един болен човек беше оставен на произвола на съдбата от собствената си скапана държава.
Днес екип на спешната медицинска помощ (не за първи път) гледаше от прозореца на линейката и дори не слезе от нея, нито ни посъветва как да постъпим докато дойде другият лекарски екип. Вероятно така повеляват някакви правила. Правила, писани от бездушни чиновници.
Хора, наистина ли искате това?! Така ли искате да живеете?! Утре на тротоара може да не лежи непознат човек, а вашето дете, съпруг или родители. Тогава ще изпитате самотата, за която говоря. Затова нека променим системата, преди да ни е убила.
