Седя си тук и си мисля…Мисля си какво искам за себе си сега, на годините, на които съм.
Искам да живея бавно, просто и евтино…
Искам сутрин, като се събудя, да облека нещо непретенциозно, без да бързам, шарено-весело, да обуя джапанките и на няколко минути разстояние да пия кафето си, на безсрамно ниска цена, сред други хора, майки с бебета, дядковци-мераклии, млади момчета и момичета…
Искам да познавам сервитьорките в любимото ми заведение по име, а и те мен да познават…
Искам да пазарувам в едни такива, миниатюрни, супермаркетчета, в които едвам се разминаваш с хора и стоки, но в които има всичко, от което се нуждаеш…
Искам да влизам и излизам в и от малки магазинчета за дрехи, а не в пълни с народ молове…
Искам да си купувам хляб, изпечен тази нощ в тази малка пекарна, на 5 минути разстояние, в която те посрещат и изпращат две безкрайно работливи жени с безкрайни усмивки…
Искам да си купувам праскови, кайсии, розови домати, сочни пъпеши и какво ли не още, току-що откъснати в градината, от 12-годишното момче със сериозно изражение, което ги продава с гордост, защото това е тяхната продукция, посята, отгледана и набрана от семейството му в техния двор…
Искам да седна под любимото си бяло чадърче, в любимото си кафе, където не само да изпия любимото си капучино, но и да обядвам или вечерям вкусно за няколко лева…Понякога, когато съм много жадна, искам да изпия една студена наливна бира в изпотена чаша на цена космично по-ниска от цената на същата бира в Париж, Сан Тропе, Санремо, Портофино или където и да е другаде из Европата…
Искам да нямам нужда от кола и да нямам кола, да извървявам пеша разстоянията, които се налага да извървявам ежедневно, за да задоволя потребностите си от храна и движение…
Искам да спя по 7 часа на нощ, без да се събуждам, със спокойния и дълбок сън на човек, който няма богатства, за които да се тревожи, че ще изгуби…
Искам да съм близо до внуците си, да ги гледам как растат, че май вече изпускам детството им…
Искам все малки неща…толкова ли много искам…
Валя Брадшоу / Фейсбуk
