fbpx

Едно време, когато комунизма все още не си беше заминал това, с което ме отвращаваше бяха манифестациите!

512

Не обичам манифестациите…

Едно време, когато комунизма все още не си беше заминал това, с което ме отвращаваше бяха манифестациите.

Събираха ни някъде около моста с голите жени в Кюстендил.

Подготвяха ни около седмица в двора на училището да скандираме – „КПСС – БКП“ или да пеем химна на Кирил и Методий, но с цензурирания и променен текст от комунистическата пропаганда:

„от длъжност неизменно воден напред и все напред върви“ (заместило оригиналното „и бог ще те благослови“)

Днес гледам телевизиите на 24 май.

Всички те отразяват манифестации.

Кухи, лустросани соц вечеринки, на които премиер, президент, министри и всякакви прелетни птици, които се водят наши водачи седят и упражняват буквите, които почитаме.

А буквите са нещо много странно.

Те могат да създават изречения – куршуми.

Те могат да въздействат.

Но с тях можеш да създадеш и ней – безсмислените изречения на света.

Например – министъра на образованието за пореден път, няколко години, след като е станал такъв казва:

„ще сложа учителя в центъра на образованието“

Ми да го бе сложил бе, господин министре.

То мандата свърши.

И не само твоя, а мандатите на десетки министри преди теб.

А учителя не само, че не е сложен в центъра на каквото и да било, а е извинението на цялото ни общество за това, че децата не били на нивото, на което ни се иска…

Нищо, днес ще манифестираме.

Ще веем китки, ще се усмихваме и ще участваме в поредното показно мероприятие.

Имам чувството, че манифестациите са част от някаква причинно – следствена връзка, в която човек цял живот мечтае да стане официално лице и другите да му махат отдолу, псувайки го през зъби.

Не, не манифестации ни трябват.

Трябва да променим себе си.

Трябва да изкореним от себе си идеята, че не ние, а учителите са длъжни да възпитават децата ни и да им дават всичко, което ние не им даваме.

Не, ние трябва да тачим и милеем за българската култура и образование.

И да ги поставим на пиедестал.

Ама тоя пиедестал да не се намира някъде в центъра на София и да му носим китки веднъж годишно, строени и скандиращи разни тъпотии, които не означават нищо.

Този пиедестал трябва да изградим в душите си.

И да му се покланяме всеки ден.

Защото без него бъдеще за нас няма да има.

Нищо, че премиера ви будалка как българите се връщали от чужбина, щото тук било „ного убаво“ (да ме прощават Кирил и Методий, заедно с Климент, Наум и Ангеларий).

Не, не обичам манифестациите.

Но ние сме държава, която с манифестации е зачената и без манифестации няма да се промени.

Днес, на 24 май си давам сметка колко празни откъм съдържание са станали думите.

Колко тъпи и с „дъх неприятен на чужди уста“ са станали идеите ни за бъдещето.

Чета всякакви идиоти – от тези, които смятат, че ние сме люлката на цивилизацията до тези либерални комуняги, които са на път да се отрекат от собствената си азбука, щото била и азбуката на Путин.

Чета ги и смятам, че тези „мислители“ са такива, защото са…рожби на манифестациите.

Когато си манифестирал цял живот, каквито и идеи да имаш, те само ще оцапат родната азбука.

Зарежете манифестациите.

Задраскайте клишетата и тъпотията.

И дайте да започнем наново.

…“от длъжност неизменно воден и бог ще те благослови“…

Венци Мицов

Още статии в тази категория
Коментари
Зареждане...

Моля, споделете статията, за да може тя да достигне до повече хора!

Благодарим ви!!!
Затвори