Обикновен петък като всички останали. Вървя към училището на големия си син, за да го прибера, а малкия съм оставила вкъщи на мъжа ми, който като по чудо се е прибрал по-рано от работа.

За пръв път от сутринта оставам насаме с мислите си и даже се учудвам, че такива изобщо са останали, след като бебето ни минава през периода „растат ми зъбите, не знам какво искам, затова ще крещя, докато побъркам всички ви“.

Взимам баткото и ентусиазирани от факта, че е петък, правим планове за уикенда, смеем се на глупави вицове и пътьом решаваме, че е безкрайно важно да купим две неща – хубаво вино за мама и последната излязла книга от поредицата „Пърси Джаксън“ – що за край на седмицата би бил без тези две неща?

Влизаме в търговския център близо до училището и заобикаляме кафенето на първия етаж, където няколко майки си говорят, а децата им около тях шумно играят. Признавам си в този момент леко завиждам, защото си мисля, че в момента имам нужда точно от това – непринуден разговор за час с приятелки, ароматно кафе и дете, което вече може да играе с другите деца и не прекарва по-голямата част от деня си в мрънкане, писъци и киселеене, всеки път придружени с опит да е отново в ръцете ми. На пръв поглед всичко изглежда спокойно, по петъчно някак лежерно.

Влизамe в магазина точно срещу кафенето на търговския център и продължавам да наблюдавам майките – седнали са на малка маса под ескалатора, а около тях са пръснати куп плюшени играчки, които, разбира се, децата не докосват. Та кой ли ще играе с досадните мечоци, зебри и маймуни, когато може да тича в огромното пространство около масите и да се крие зад всяка колона, докато атакува тайно случайните минувачи.

Поемам дълбоко от аромата на прясно изпечен хляб, който се разнася в магазина за вино и се залавям да чета етикетите, а в мислите си вече отдавна съм приспала децата и седя с чаша розе на дивана, гледайки филма, който изтеглих преди две седмици и от който успях да видя първите 10 минути.

Изведнъж се чуват писъци, детски плач, суматоха, всички се скупчват около ескалатора, а една жена отчаяно тича, за да изкатери стълбите му, молейки се на детето да не се пуска. Тогава виждам и него – малко русо момиченце, увиснало на релсата на ескалатора /плъзгача/ от външната страна, който се издига все по-високо и по-високо, а момиченцето е разперило безпомощно крачета и ръчичките му държат гумената черна лента, без да може да разбере какво става в момента. В началото е било забавно, детето се е хванало за релсата, която постоянно се движи, докато не е осъзнало, че всъщност тя много бързо го издига високо, а под него е мраморният под на търговския център. Всичко се е случило за секунди, майката е отместила поглед за миг и в този миг дъщеря й е решила да поиграе с нещо ново, да види, да провери, да опита, да се забавлява…..

Признавам си, че гледах как детето се издига все по-високо и по-високо и в този момент не можех да реагирам, страхувах се, че всяко мое движение ще изплаши детето, а то продължаваше да плаче и да вика за помощ. Видях как за част от секундата хората от горния етаж също тръгнаха към ескалатора, двама яки мъже провесиха ръцете си, но слава Богу, в този миг майката вече издърпваше детето си. Всичко се случи толкова бързо, че повечето хора наистина не можаха да реагират, освен майката, разбира се.

За минута всички ние – свидетели на разигралата се сцена си дадохме сметка какво можеше да се случи, гледахме се, все още вцепенени от ужас и страх и със свити на кълбо стомаси. Жената беше прегърнала детето си и плачеше с глас, няколко човека от горния етаж им предложиха вода и помощ, защото и двете не бяха в състояние да помръднат и знаете ли какво се случи тогава?

Някъде сред всеобщото облекчение, което се усети от леко притеснените ни все още усмивки, които разменяхме един с друг и си казвахме „слава Богу“ някой се провикна: „Е, може ли такива работи бееее, как си гледат децата тия жени? – този малоумно зададен, отвратителен и безсмислено обвинителен въпрос извади всички ни мигом от ситуацията с майката, приземи ни, отрезви ни, шамароса ни с факта, че живеем в България и у нас перфектни лелички, които мигом да издадат присъда, винаги ще се намерят.

В този момент не издържах. Като майка на малко дете, и друго по-голямо, знам как наистина понякога лошите неща се случват само за миг, един момент, в който отместваш погледа си, правиш крачка встрани, затваряш очите си или хапваш два залъка и това може да ти струва много. И представете си, в този миг жената просто е отпивала глътка кафе, което заслужено е получила след ден, в който е носила, гушкала, играла, приспивала, утешавала, изслушвала своята дъщеря.

Отдавна съм свикнала хора без деца, уморени от „тежкото“ си ежедневие в търсене на подходящи обувки по моловете, да раздават съвети за това как се възпитават наследници, но в случая повече ме потресе липсата на всякаква съпричастност и готовността веднага да оплюеш, да нападнеш и да заклеймиш като лоша майка жена, която дори не познаваш.

Развиках се на лелката, отговорих й, че може да се случват такива работи, постоянно се случват, на всеки и навсякъде, попитах я на нея не й ли се е случвало, но отговор така и не получих, тя се изнесе тихомълком и не се обърна назад. А мен ме хвана срам, защото бях единствената, която й се разкрещя – агресивно, нахално и невъзпитано.

Прибрах се без розе. Беше ме страх, че ако изпия повече от чаша и посреднощ евентуално не чуя детето си да плаче, ще бъда обвинена я от някой съсед, я от уличния пияница, я от портиера на блока, че хич не го гледам, даже и не го чувам това дете. Защото обвинителите никога не спят.