fbpx

Венелина Венева: Некадърни лекари убиха бъдещето на детето ми!

7 231

Венелина Венева гостува в предаването „Код Спорт“ по ТВ+, пише Дунав мост.

Тя е едно от големите имена в царицата на спортовете – леката атлетика. Дори и на 44 години продължава да предизвиква себе си във високия скок. Има медали от световни и европейски първенства и е деветкратна републиканска шампионка, като последният триумф дойде преди малко повече от месец. Участва на четири олимпиади, 14 световни първенства и 13 европейски шампионата.

– Здравей, Венелина! Докога смяташ да се състезаваш? Питам те, защото на 3 февруари спечели девета републиканска титла в скока на височина.

– Човек много трудно може да прави това, което обича. Аз съм щастливка, че успявам в това отношение. Общо взето, състезавам се за мое удоволствие. От може би три години спрях да гоня нормативи за големи състезания. Имам доста ангажименти с моя клуб, даже вече са два… Децата ми вземат по-голямата част от вниманието и когато ми остане време тренирам, но тръпката е невероятна!

– Какво си каза, когато отново спечели титлата в „Асикс Арена“? Нещо специално помисли ли си или нещата минаха рутинно?

– Много бях щастлива и същевременно много разочарована, защото отдолу децата не могат да достигнат една кандидат-майсторска норма от 175 см, за да ме бият. Но все пак е много хубаво, когато на тези години успееш пак да вземеш републиканска титла.

– Много години дисциплината скок на височина се считаше, че е българска. Ключова роля в нея имаха Йорданка Благоева, Людмила Андонова, Стефка Костадинова, ти, Мирела Демирева. Рекордът на председателя на БОК от 209 см все още не е подобрен. Толкова ли е трагична ситуацията в момента в тази дисциплина?

– Ситуацията в последните 15 години е една и съща. Все повече материалната база откъм сектора за скок на височина започва да липсва. Например в Пловдив залата, в която се подготвяше Стефка Костадинова, я дадоха на баскетбола. В Русе залата, в която аз съм скачала, в момента е дадена мисля за карате или някой друг от бойните спортове. Ето, в момента се занимавам с деца в Перник в клуба, който открихме с моя съпруг. А в целия град няма едно скочище, където да подготвя или поне да открия този талант. Може би това е една от основните причини. Таланти не липсват, но как да ги запалиш, как да им покажеш?

– В елитния спорт защо няма конкуренция в сектора?

– Има, редуват се на периоди. В един период има над 10 състезателки, които скачат над 2 метра. В друг период това поколение си отива. Винаги има спад и възвишение. Просто в момента е период на спад във високия скок. Но идва олимпиада и след една година ще бъде съвсем различно.

– Спомена за материалната база – какво трябва да се подобри, за да има повече деца в спорта?

– По принцип има страшно много деца в момента. И родителите започнаха да разбират, че здравето и спорта са най-важни. Но, ето в София нямаме зала, в която да тренираме. Да, „Асикс Арена“ е много хубава, но тя е за национални състезатели, за картотекирани състезатели. Има едно НСА, където 300 човека тренират на 100 квадрата. Има недобри специалисти, които в момента се занимават с атлетика. Сега всеки втори става треньор. Понякога децата се чудят защо са на тази писта. Попадала съм на деца, които една година тренират атлетика и в един момент не са научени на основните неща. А трябва да се тръгне от една основа, за да се стигне до подбор и създаването на един състезател. Правят се бази, стадиони по европейски проекти, което напоследък е много модерно, в дадени села и градове, където има 1000-2000 човека. А не може да се ползва там, където действително има деца. Където има нужда от спортна база, тя липсва, за съжаление.

– Имаш глобален поглед върху финансирането в национален отбор, в елитен клуб, в начинаещ клуб като твоя. Правилно ли е то?

– За мен не е правилно. От три години със стария ми клуб, с който работя, нямам никаква подкрепа нито от министерство, нито от никъде. Много е трудно да се намери спонсор. Нямам възможност дори да купя по един екип на децата. Финансират се големи клубове, които от години са изградени. Бивши дружества, които в момента са частни клубове. Те естествено събират максимума от таланти и брой хора, а по новите проекти, създадени в министерството, трябва да имаш от малки деца, през младша и старша възраст, младежи, до мъже и жени, за да получиш някакви точки за финансиране. Изискват много от младите клубове, които имат желание, но нямат възможност и готова спортна база. А за да привлечеш големите състезатели, трябва да им предоставиш някакви условия и заплата.

– Не е ли проблем генерално на българския спорт, че малките клубове се появяват и умират и така не се подават кадри към пирамидата нагоре?

– Да, точно това е една от основните причини. Има доста бивши големи спортисти, които се захващат и имат желание да предадат опита си, но в един момент се сблъскват с тази ситуация. Няма подкрепа отникъде, а тези хора също гледат семейства. Колкото и да обичаш спорта, в един момент желанието ти се изпарява. За жалост се получава този крах и губим доста в спорта.

– А ти как оцеляваш в тази ситуация?

– Малко като Дон Кихот. Всеки ме пита – едвам се справяш, а сега втори клуб… Просто от три години живея извън София, близо до Перник. Доста често ходя до града и ме питат: „От 15 години в нашия град атлетиката е замряла. Защо ти като голям спортист не почнеш да се занимаваш с нашите деца?“ Тази година със съпруга ми решихме да открием нов клуб. Много е трудно в момента, клубът още не е известен в града. Не се знае, че има атлетика. Но се надявам постепенно да го развия. Понякога се отчайвам и си казвам, че е безсмислено. Влагаш всичко от себе си и в крайна сметка насреща не е това, което очакваш. Но тези дечица си заслужават вниманието. Като се захванеш, няма как да ги оставиш. Само като им видиш погледа и желанието, може да са малко, но те държат.

– Ще те върна към началото на твоята кариера. Родена си в Русе – кой те откри за леката атлетика? Какво ти хареса в скока на височина?

– Много странно всичко се случи още в трети-четвърти клас. Бях много буйно дете. Даваха световно или европейско по телевизията и видях Людмила Андонова. Уникална жена, уникална грация! Като видях този скок, този полет, просто се влюбих на момента! Постепенно моята сестра Кремена започна да тренира лека атлетика. Откри я Чавдар Чендов, моя втори треньор. Имаше една много странна ситуация – разболях се от жълтеница, а жадувах да тренирам. Докторите ми казаха, че трябва да забравя за спорта, а бях четвърти клас. Тогава Чендов се застъпи за мен и каза: „Сестра ѝ е талантлива. Приемете това дете в спортното училище, може би нещо ще стане от него.“ Така започнах при моята първа треньорка Маринела Христова. Много я обичам, уникален човек! Сега сме приятелки и като се видим пием кафе. Много ми е приятно да общувам с нея. Знаете, че през онези времена беше много трудно, много строго. Тогава мислех, че е много строга треньорка. Но в последствие като израснах като човек, разбрах какво е правила за мен и съм много благодарна.

– Не те ли искаха от други спортове?

– Не! Бях категорична – само атлетика и висок скок! Като цяло обожавах атлетиката. Бях много добра и на дълъг скок. Чавдар Чендов каза така: „Като завършиш спортното училище, идваш при мен и те правим шампионка на скок дължина.“ Отдаваше ми се страшно много. После като се откри дисциплината троен скок, моята сестра беше първата рекордьорка в тази дисциплина. Явно нещо генетично има в нашето семейство. Но се получи така, че отидох в София да уча. За съжаление Чендов почина. Уникален човек, уникален треньор! Бившият наставник на Христо Марков. Много съм му благодарна и просто съжалявам, че не е тук, за да му благодаря за всичко, което научих от него. Най-вече успях да взема от него човечността.

– Много рано още като девойка започваш да постигаш уникални резултати. Първият рекорд е в Добрич – помниш ли го?

– Помня го, разбира се. Бях на 15 години. Беше много странно, че два дни преди състезанието, не ми се получаваше по никакъв начин тренировката. А за мен това беше краят на света! Моята треньорка Маринела беше много разочарована. Каза, че няма да ходим на състезанието, за да не се излагам. А аз отговорих: „Другарко, моля ви, пуснете ме! Обещавам ви, че ще скоча!“ Скачах с най-добрите от по-голямата възраст. Случи се така, че скочих 193 см – световен рекорд. Когато обещая, се боря докрай! Никога не се предавам!

– Кое беше първото ти голямо състезание и как се почувства сред елита в света?

– Мисля, че беше през 1991 г. първото световно първенство за мъже и жени, на което ме поканиха. Бях девойка, на 16 години. Преди това станах втора на европейско за моята възраст. Биха ме по опит с моя резултат. При мен много често се получава така – някаква грешка ми взима златото или медала. Като награда федерацията реши да ме изпрати. На това голямо първенство в Токио бях страшно впечатлена. Страната е уникално интересна като нация и като култура. Видях всички жени в скока на височина. Беше много интересно да видя и най-бързия човек тогава Бен Джонсън на живо. Може би от аклиматизацията, целият ни отбор не можа да се представи много добре, но чувството беше уникално. Но добър опит, добро начало, добър старт за моята кариера.

– Имаш и титла на троен скок – това каква авантюра беше?

– Честно казано, страшно много ми се отдава тази дисциплина. Даже за мен е много по-лесна. Когато скачам висок скок, имам доста операции. Положението на крака е такова, че при тази голяма скорост, трябва да я превърнем във вертикал. Това положение е много травмиращо и при всяко поставяне аз получавам уникални болки, докато при тройния скок си е съвсем нормално и естествено. Бягаш напред и поставяш напред крака. Нямаше ги тези болки и ми беше много, много приятно да тренирам и да скачам троен скок. Просто нямаше възможност – вечно бях травмирана и се пазех за високия скок. Така нямах възможност да се реализирам на състезание. Имам много добри резултати на тренировки, но винаги избягвах да се състезавам на троен скок. Просто така се получи тогава. Реших да пробвам, беше авантюра. След това имах по-задълбочена работа в тройния скок и мислех да се пусна, но пак се получи една травма и за съжаление не можах да стартирам в голямо първенство на тази дисциплина.

– На 22 години записа първото си участие на олимпийски игри в Атланта през 1996 г. Впоследствие бе на още три големи форума – в Сидни, Атина и Лондон. Защо не успя да реализираш потенциала си? Какво ти попречи?

– Може би треньорски грешки. За всички тези над 30 години в националния отбор с ежедневни тренировки не ме оставиха да почивам нито една година, въпреки че имам три операции. Имах пропускане на зимен или летен сезон, но не и цяла година, освен когато родих моята дъщеря. Постоянно си на педали, тренираш по всяко време, непрекъснато се състезаваш и това доведе до страшно много травми и операции, които не ми позволиха да реализирам това, което мога. Може би също така не уцелих треньора. Минах през треньори, които вече са постигнали олимпийски шампиони и световни рекорди. Не са имали този хъс и желание да се докажат.

– За коя олимпиада беше най-добре подготвена и имаше шансове?

– За Сидни. Две години подред бях номер 1 в света като резултати. Два пъти съм ходила в Австралия и може би заради дългото пътуване, два пъти пристигах там в двойна пневмония. На олимпиадата бях с 39 градуса температура, на системи. Докторът на борбата седеше ежедневно до мен и ми преливаше системи. Валеше дъжд на квалификацията. Едвам станах да отида на финала и все пак завърших девета. Беше много тежко, но бях в супер форма и все пак смятах, че мога да направя добър резултат на тази олимпиада.

– Кои са най-големите ти успехи в кариерата?

– За мен всички са много важни и ценни. Раздавала съм се за всички. Може би петото място на европейско първенство със 193 см ми беше най-тежкото, защото имах три скъсани връзки, разкъсано сухожилие и не можех да си стъпя на крака. На квалификацията скъсах още една връзка, но се класирах за финала. Д-р Лозанов каза, че не мога да скачам, защото това тотално увреждане може да доведе до фатален край. Но си казах, че щом съм на финал, ще направя всичко! Така без загрявка, би ми един „Лидокаин“ да не усещам нищо в глезена, направих скок 193 см и заех пето място, след което веднага се оперирах. Това е състезанието, което най-много помня. Събрах се максимално, за да направя това, за което се бях трудила 10 месеца.

– Заради една друга твоя контузия през 2002 г. се повдигна полемика за застраховките на спортистите ни. Тогава държавата не финансира твоето лечение. Какво се случи?

– Двете операции ми прави един много добър доктор във Финландия. Дори доста български атлети минаха през него. Беше много зает и ми каза: „Венелина, на тази дата след четири дни в толкова часа мога да те оперирам.“ А аз нямах средства. За първата операция си продадох колата, телефони, каквото имах. Но за втората нямах никакви пари. Тогава министър беше Васил Иванов – Лучано. Казах му, че след два дни трябва да се оперирам, иначе с моята кариера е свършено. Уникален човек! Това беше най-добрият министър през всички години, в които съм била спортистка. Не само за мен и други колеги казват, че е направил страшно много за спорта. Обичаше спорта, съчувстваше на спортистите, даваше всичко от себе си. Каза ми, че ако до два дни не намери парите, ще ги извади от джоба си. Така и стана – плати операцията! Така успях да продължа да се състезавам. Уникален жест от негова страна! Но нито една институция не пожела да помогне в този момент. После се надпреварваха – кой щял да изплаща, кой да носи документи при свършен факт, когато взех медал. Застраховките станаха задължителни. Имам дълга кариера с много случки. Минаха доста поколения, докато продължавах да се състезавам. Успях да скачам с всички големи български атлетки, освен с Йорданка Благоева. Голям опит и голяма история.

– Най-тежките ти моменти? Имаше две години, в които не се състезаваше – как се преодолява такова нещо?

– Трудно е, защото когато си прав и те набедят в нещо… Такъв човек съм, че ако наистина съм сгрешила, ще си поема вината. Естествено, че на никой слаб състезател няма да търсят мръсотии. Но се получи така, че пречех на доста държави. Накрая стана ясно – единият почина, а другият в момента е в затвора за подкупи. Неприятна тема, не искам да се връщам в тези години. Обичам да забравям всичко и да остане само хубавото от спорта.

– Смяташ ли, че някои състезатели ги пазят?

– О, да. Където има пари, знаете как е. За жалост много късно хората прогледнаха и видяха, че всичко е пари. Когато зад гърба ти стои голяма и богата държава, нещата стават много по-лесно. Знам доста случаи, но не е хубаво да се казват. В последните 10 години ми станаха ясни нещата. Но като си млад, за теб спортът е чист, всичко е правилно. Отиваш, скачаш, дават ти медал… А са много големи задкулисните игри. През спорта минават много пари, а където са намесени пари, всичко става мръсно.

– С какво се занимава в момента Венелина Венева? Спомена за двете школи – каква цел си си поставила с тези деца?

– Много е трудно, но просто това обичам да правя. Обичам да създавам. Няколко месеца бях фитнес инструктор, но не е за мен. Там не творя, а искам да създавам и да предам моя опит. Все още търся човека, защото тази дисциплина не е много, много работа и в един момент се получава. Просто трябва да намериш човека, да намериш таланта и тогава идва извайването. Все пак човек трябва да се занимава с това, което обича и аз го правя, колкото и трудно да е.

– Съжаляваш ли за нещо? Животът е еднопосочна улица, но ако можем да върнем лентата назад, какво би променила?

– Съжалявам, че се доверих на човек, който не заслужава. Отне ми доста години, доста победи, много неща. За мен най-страшното е предателството и да се довериш на грешния човек.

– Не споменаваш имена…

– Треньор е. Не желая да споменавам името.

– Дъщеря ти Неапола избра волейбола пред скока на височина. Не можа ли да ѝ помогнеш да вземе правилното решение или съпругът ти Николай, който е бивш волейболист, се наложи?

– По принцип това не е неправилно решение. Никой не е повлиял. Откакто проходи, съпругът ми я качи на ски. Мина през баскетбол, художествена гимнастика. Страшен каучук е, гимнастиката още плаче за нея. Страхотен плувец беше. Спортът е здраве и искахме сама да си избере. Не е от съпруга ми, защото той първо е минал през атлетиката, след това е бил шампион в Левски на волейбол и е майстор на спорта по колоездене. Но навремето баба ѝ на Неапола е била капитанка на националния отбор от града на волейбола – Перник. Може би най-вече от нея е взела гена. Уникален талант! За съжаление, поради некадърност на лекари толкова години детето ми не можа да реализира това, което може да е.

– Какво се случи?

– На 11 години направиха реконструкция на коляното, извадиха капачка само и само, за да вземат повече пари. А докторите знаят, че на тази възраст реконструкция не трябва да се прави. Жестоки болки с постоянна вода в коляното. Седем години държа пирон в коляното си, а трябваше да се извади след 6-7 месеца. Докторът обаче нищо не каза. Детето се измъчи тотално. Ходеше само на мачове, почти не можеше да тренира, за да може да се развива. За мен това е направо убийство на деца! Просто убиха бъдещето на детето ми!

– Как релаксира едно спортно семейство като вашето?

– Дъщеря ми казва, че не може да стои повече вкъщи, защото говорим само за спорт. Страничните ни занимания пак са свързани със спорта. Обичаме лятото да отидем някъде на море, където няма хора и да си починем. Общо взето спортът ни е в кръвта.

– Лесно ли се поддържа такава фигура?

– В началото по време на пубертета беше много трудно, но в последствие е начин на живот. Спортът създава добри навици – с тренировки и правилна храна става лесно.

Още статии в тази категория
Коментари
Зареждане...

Моля, споделете статията, за да може тя да достигне до повече хора!

Благодарим ви!!!
Затвори