Марк Зукърбърг дари $ 45 милиарда за обществото, а родните олигарси харчат за яхти и Златки. Какво да ги правиш? – те винаги ще останат затворници на дядовите си цървули

Подсладеното млечице на милиардерското милосърдие се изсипа върху човечеството в началото на седмицата. Първо Бил Гейтс обяви, че ще насочи филантропските си въжделения към това да пребори глобалните климатични промени. Ден по-късно Марк Зукърбърг дари 99% от немислимото си богатство на фондация, която ще се бори за свят без болести и дискриминация. Иначе казано – $ 45 милиарда.

Какво друго ни остава, освен смирено да извикаме „Ега ти пичовете!”.

Чакай, наистина ли всич­ко е толкова прекрасно? Или жестът на двамата милиардери трябва да ни напомни, че живеем в свят, където шепа индивиди, благодарение на ком­бинация между личната си харизма и гигантска доза пазарен късмет, са в състояние да натрупат финансови ресурси, над­хвърлящи тези на всяка централноафриканска република?

Смисълът в действията на Гейтс и Зукърбърг до­бива почти онтологичен оттенък – те са най-яркото доказателство, че една личност има възможност да оформя съдбата на света около себе си.

Барак Обама е лидер на  най-могъщата  иконо­мическа  и   военна  сила на   планетата,   но за всяко свое решение трябва да чака гласуването на Конгреса. Папа Франциск седи на божествения престол на свети Петър, но няма  право  да изтълкува и една строфа от Светото писание, преди да се  допита  до кардинали­те си.

Самият Ким Чен Ун е ограничен от идеологиче­ските догми на Корейската работническа партия. Кога­то обаче Марк Зукърбърг реши да направи нещо, той просто го прави. На ранния американски социален активист Хари Хей често приписват фразата „Единственото хубаво нещо у богатите са парите им”. В тези думи ярко прозира вариететният анархизъм, превърнал левите дви­жения отвъд океана в маргинална групичка, вееща знамето с дъгата на хомо- и транссексуалните движения веднъж годишно по площадите на Ню Йорк и Филаделфия.

Всъщност богатството е свобода. Но не свободата да седиш на дивана и да не правиш нищо, докато между палеца и показале­ца на крака ти изникнат паяжини, а задникът ти се сплеска до неузнаваемост от хронична форма на злокачестве­но плоскогъзие. Свободата да направиш нещо за света около теб. Марк Зукърбърг може да си позволи да ходи из улиците на Бевърли Хилс по джапанки и с размъкната синя тениска, каквато у нас и водопровод­чик не би нахлузил за 12-часова смя­нна. Бил Гейтс пък още носи очилата с телени рамки от студентските си години, излезли от мода още по времето, когато Нанси Рейгън е била секс символ.

Правят го, защото са свободни.

Ние също имаме своите свръхбогаташи, кохорта избрани от съдбата лич­ности, които изплуваха от миазмите на прехода и създадоха легитимни бизнесимперии. Те не отстъпват на американските си събратя нито по въз­можност за политическо влияние, нито по обхват на обществената дейност.

Различават се обаче по това, че не са свободни. Да помните Илия Павлов да е платил операцията на някое болно от рак дете? Валентин Моллов да е из­вадил пари от джоба си за коледната вечеря на някоя пенсионирана учителка? Николай Банев да е поста­вил рампи за инвалиди в някоя обществена сграда? Ветко Арабаджиев да е изплатил ипотеката на многодетно семейство, което живее със 130 лева на месец и се издържа със събиране на кестени?

Васил Божков да е дал самолета си, за да транспортира сирачета на почивка? Вальо Златев да е финансирал център за жени, постра­дали от домашно насилие? Кирил Домусчиев да е построил университет за талантливи, но бедни деца, които не могат да си платят образованието? Ами Марешки случайно да е рекъл: „Дарявам 50% от доходите си за българските пенсионери, благодарение на чиито левчета, похарче­ни в аптеките ми, станах богат”?

Няма как да чуете по­добна новина, защото нашите свръхбогати са затворници. И то не на политическите си обвърза­ности, а на собствената си шаячна андрешковщина.

Хванати са в примката на селските си комплекси, защото, ако им се нало­жи да слязат до мазето, ще открият в него хурката на баба си и цървулите на дядо си.

Не си свободен, когато можеш да си купиш яхта за 10 милиона и да пориш с нея вълните до Монте Кар­ло. Или когато набримчиш поръчковия си Макларън по магистралата, докато сънародниците ти пъплят в аварийната лента вдясно от теб с разбитите си голфове. Нито ако опрашиш  1000 цицорести златотърсачк с перманентно навирено  междукрачие.

Свободата е да можеш да промениш света около себе си. Парите вършат отлична работа за това, стига да не си потомствен цървул.

Затова Бил Гейтс и Зукърбърг са егати пичовете, а нашите баровци винаги ще си останат… егати селяндурите.