Любими откъси от приказките на Шарл Перо

Днес се навършват 389 години от рождението на френския писател Шарл Перо. Той е сладкодумният разказвач на легендарните детски приказки, с които от векове израстват поколения деца, сред които “Спящата красавица”, “Синята брада”, “Котаракът в чизми”, “Пепеляшка”, “Малечко Палечко”, “Червената шапчица”, “Магарешката кожа” и други, пише Obekti.bg, позовавайки се на Мениджър Нюз.

Приказките на Шарл Перо не само нарушават традициите на класицизма, сковаващи развитието на литературата, но и критикуват от позицията на буржоазията аристократичните предразсъдъци. Играят възпитателна роля с нравствените идеи, вложени в тях, с простора на въображението; приказките оказват влияние върху развитието на европейската литература.

Да си подарим няколко вълшебни мига от безсмъртното творчество на Шарл Перо:

„Имало едно време едно малко момиченце, толкова хубаво, че на света нямало по-хубаво от него. Майка му го обичала от все сърце, а баба му – още повече. Добрата бабичка му направила малка червена шапчица, която така му приличала, че навсякъде го наричали Червената шапчица.”

– Из „Червената шапчица”

***

„Царят веднага заповядал на слугите си да отидат и донесат от най-хубавите царски дрехи за господин маркиз дьо Караба. Когато го облекли, царят любезно заговорил с маркиза, който с хубавите дрехи изглеждал още по-красив, защото той и без това си бил красив и строен. Царската дъщеря го харесала много. Маркиз дьо Караба я погледнал само два-три пъти почтително и тя се влюбила в него.”

– Из „Котаракът с чизми”

***

„Живели едно време дървар и дърварка. Те имали седем деца — все момчета. Най-голямото било едва на десет години, а най-малкото — на седем.

Дърварят и дърварката били много бедни и седемте деца още повече затруднявали живота им. Никое от тях не можело да си изкарва хляба, а времената били много тежки.

Мъчно им било и за това, че най-малкото било много слабичко и мълчаливо и толкова добродушно, че го смятали за глупаво. Когато се родило, детето било съвсем дребно, колкото палец, затова го нарекли Малечко-Палечко. Нещастното, то било мъченик в къщи. За всичко все него изкарвали виновно. А всъщност то било най-хитрото и най-досетливото от братята и ако приказвало малко, слушало много.

Дошла тежка година. Настъпил такъв голям глад, че бедните дървари решили да се отърват от синовете си.

Една вечер, когато децата си легнали, мъжът седнал с жена си край огъня и със свито от болка сърце й казал:

— Ти виждаш добре, че повече не можем да изхранваме децата си. Аз не бих могъл да гледам как умират от глад пред очите ми. Реших да ги заведем утре в гората и да ги оставим там. Това ще стане лесно, защото, докато те си играят и събират съчки, ние ще избягаме незабелязано.

— Ах! — извикала дърварката. — Ще ти даде ли сърцето да заведеш и изоставиш децата си в гората?

Мъжът напразно й описвал голямата им беднотия, но тя не се съгласявала с него. Вярно, беднотията им била голяма, но нали тя им била майка.

Ала като размислила каква мъка ще бъде да гледа как децата й умират от глад, склонила и отишла разплакана да си легне.”

– Из „Малечко-палечко”

***

„Очарован от добрите обноски на господин маркиз дьо Караба също като дъщеря си, която вече била безумно влюбена в маркиза, и възхитен от големите му богатства, след шестата чаша царят казал:

— Господин маркизе, от вас зависи да станете мой зет.

Маркизът се поклонил ниско, приел честта, която му направил царят, и още на другия ден се оженил за принцесата. Котаракът станал благородник и вече тичал след мишките само за развлечение.”

– Из „Котаракът с чизми”

***

„Имало едно време един благородник, който се оженил повторно за такава надменна и горделива жена, каквато хората не били виждали дотогава. Тя имала две дъщери. И двете по всичко приличали на нея.

Мъжът, от своя страна, имал едно момиче с безпримерна доброта, която било наследило от майка си — най-добрата жена на света.

Много скоро след сватбата мащехата показала лошия си нрав. Тя не можела да понася малкото момиче, защото неговите добри качества правели дъщерите й още по-омразни на хората. Карала го да върши най-грубата домакинска работа: да мие съдовете и стълбите, да почиства стаите на госпожа майката и на госпожиците — нейните дъщери. Момичето спяло на тавана върху мръсен сламеник, а сестрите му живеели в стаи с паркет, с най-модерни легла и големи огледала, в които се оглеждали от главата до петите.

Горкото момиче страдало търпеливо и не смеело да се оплаче на баща си, за да не му се кара, защото той за всичко слушал жена си. Щом свършело работата си, отивало в ъгъла при огнището и сядало край пепелта, затова всички го наричали Пепеляшка. По-малката сестра, която не била толкова лоша, колкото по-голямата, му казвала Пепеляшка. Но при все че дрехите на Пепеляшка били вехти, тя била сто пъти по-хубава от сестрите си, които били облечени великолепно.”

– Из „Пепеляшка”

„Червената шапчица се съблякла и легнала в леглото, но много се зачудила, като видяла как изглеждала съблечена баба й, и казала:

— Бабо, защо ти са толкова големи ръцете?

— За да те прегръщам по-добре, внучето ми.

— Бабо, защо ти са толкова големи краката?

— За да тичам по-добре, детето ми.

— Бабо, защо ти са толкова големи ушите?

— За да чувам по-добре, детето ми.

— Бабо, защо ти са толкова големи очите?

— За да те виждам по-добре, детето ми.

— Бабо, защо ти са толкова големи зъбите?

— За да те изям!

При тези думи лошият вълк се хвърлил върху Червената шапчица и нагълтал и нея.”

– Из „Червената шапчица”

***

„За да се опознаят по-добре, Синята брада завел двете момичета и майка им, както и няколко от най-близките им приятелки, в едно от селските си имения. Останали там цели осем дни. Веселбите им никога не стихвали: през деня гостите и домакинът се разхождали, ходели на лов в гората или ловели риба на реката, а вечер ги очаквали веселби, угощения и танци. Почти не лягали да спят, защото прекарвали нощите в измисляне на всякакви хитрини и не преставали да си правят лукави шеги едни с други. Всичко вървяло толкова добре, че към края на гостуването малката дъщеря почти не забелязвала, че господарят на имението има синя брада, и започнала да гледа на него като на порядъчен благородник и достоен човек. Така че, щом се завърнали в града, вдигнали сватба.”

– Из „Синята брада”

***

„Като останал вдовец, царят се заел да осъществи едно свое намерение, за което не смеел да говори на царицата, докато била жива, тъй като знаел, че тя няма да се съгласи. От дълго време синът на един съседен цар искал да се ожени за принцесата. Подобна връзка била твърде изгодна и царят разчитал да извлече от нея значителни облаги, като поиска да му отстъпят някоя богата провинция в замяна на неговото съгласие. Кандидатът обаче съвсем не бил такъв, че да се хареса на едно младо момиче. Той имал много грозно тяло и груби обноски и на всичко отгоре и лицето му не било красиво. А някои казват дори, че бил отвратителен, и много право, защото той не можел да заприказва, без да изтърси някоя глупост. В цялата страна се ползвал с лошо име и някои добре осведомени хора казват, че това било напълно заслужено. Шушукало се, че бедните напразно отправяли молба към неговата кесия, но вместо смирено измолената милостиня те получавали груб отказ, подсилен с обида и придружен с ритник. Този груб, необуздан младеж сякаш изпитвал удоволствие, като карал да страдат не само по-слабите от него, но дори и безобидните животни. Дотегнал на приятелите си в игрите и забавите, той скоро останал самичък.”

– Из „Магарешката кожа”

***

„Имало едно време една царица. Тя родила толкова грозен син, та хората сметнали, че детето няма човешки образ.

Една фея, която се случила там при раждането му, уверила, че то ще стане приятен младеж, понеже ще бъде много умен. Тя дори добавила, че по силата на дарбата, която току-що му дала, той ще може да направи умен колкото себе си оногова, когото най-много обикне.

Това утешило малко нещастната царица, която много скърбяла, че има толкова грозно бебе. И наистина, щом проговорило детето, думите му били тъй смислени, действията му тъй разумни, че то очаровало всички.

Забравих да кажа, че то се родило с малък кичур коса на главата и затова го нарекли Рике с Перчема — Рике било името му.

След седем-осем години царицата на едно съседно царство родила две момичета. Момиченцето, което се родило първо, било от зората по-красиво. Царицата се радвала толкова много, че околните се страхували да не би тази извънредно голяма радост да й докара някое нещастие.

Същата фея, която присъствала на раждането на малкия Рике с Перчема, била там и за да понамали радостта на царицата, й казала, че малката принцеса ще бъде без разум и ще бъде колкото хубава, толкова и глупава. Това сломило царицата, но малко по-късно скръбта й се увеличила още повече, понеже второто момиче, което родила, било извънредно грозно.

— Не скърбете толкова, госпожо — й казала феята, — дъщеря ви ще бъде възнаградена: тя ще бъде така умна, та почти няма да се забелязва, че не е красива.

— Дано тъй да бъде! — отговорила царицата. — Но няма ли някаква възможност да дадете малко ум на по-голямата, която е толкова красива!

— Що се отнася до ума й — казала феята, — нищо не мога да направя, но за красотата й — мога всичко; и понеже искам да ви доставя удоволствие, ще я орисам да може да направи хубав онзи, когото хареса.”

– Из „Рике с Перчема”

***

„Живяла някога една вдовица. Тя имала две дъщери. По-голямата така приличала на майка си по нрав и в лицето, че който я видел, като че ли виждал майка й. И двете били толкова неприятни, горделиви, че никой не можел да живее с тях.

По-малката била добра и скромна като баща си, при това и невиждана красавица. Понеже човек винаги обича този, с когото си прилича, майката безумно обичала по-голямата си дъщеря, а ужасно мразела по-малката. Нещастното момиче трябвало да яде в кухнята и непрекъснато да работи. Между другата домакинска работа, която вършело, трябвало по два пъти на ден да ходи с една голяма стомна за вода, и то много надалеч.

Един ден, като било на извора, дошла при него една бедна жена и го помолила да й даде да пийне водица.

— На драго сърце, майчице — казало хубавото момиче и веднага изляло стомната си, наляло вода от най-хубавото място на извора, подало й я, като постоянно придържало съда, за да може жената да пие по-лесно.

След като утолила жаждата си, добрата жена му казала:

— Ти си толкова хубава, добра и вежлива, че ми се иска да те възнаградя. Нека при всяка дума, която изречеш, от устата ти да пада цвете или скъпоценен камък.

Жената била вълшебница, преобразила се на бедна селянка, за да види докъде ще стигне добротата на девойката.”

– Из „Вълшебници”

Pin It on Pinterest

Share This