– Как я караш, адаш? Държат ли краката?

– Нали виждаш, адаш, едвам кретам. Ама зелето трябва да преточа, че слизам до мазата.

– Ще се връщат ли синовете за празниците, да ви позарадват? Отдавна май не съм ги виждал?

– Няма да си идват – не им вървят нещата. Печелят колкото да оцелеят. Не гладуват, ама и излишни пари нямат. Пък как съм се затъжил за внучетата…

– Не бързай, адаш, внимавай, дръж се!

– Абе, то туй живот ли е?! Ти поне ме знаеш какъв корав мъжага бях! Номер 10 желязо на възел връзвах, пък сега на краката си не мога да стоя…

Адашът – съседът ми отгоре – беше 35 години кофражист, „ на босо в бетона цял живот“ както ми е подхвърлял много пъти.

Той е един от майсторите, които строиха блока ни. Един от последните живи.

Веднъж ми каза: „Набутал съм го с желязо този блок така, че 200 години да изкара.“

Обичаше работата си повече от всичко.

Трима сина отгледа, но децата му се пръснаха по чужбините и рядко се прибират.

Двамата с жена му се наврели в една стаичка, че нямат пари за тока, преглъщат сълзите си и псуват телевизора.

– Туй ми остана – вика адашът – да плюя на тези мерзавци в Парламента, да вия нощем и да държа жената за ръката, когато ептен каталясам… Мамицата им мръсна, сърцата ни изядоха!

АВТОР: Красимир Симеонов