Идването на Иван Костов начело на властта у нас след нелепото и трагично управление на БСП и Жан Виденов бе изненадващо и за самия него. Очевидци от паметните дни на обсадения парламент по време на „Виденовата зима” от 1996/97 година разказват, че той не е смеел да си подаде главата на прозореца на обсадения парламент, защото явно не е бил убеден, че соцуправлението си отива и неговия ред да управлява държавата идва.

След бързият развой на политическите събития обаче, сякаш друг човек пое властта през май 1997 година- наперен, излъчващ самоувереност и сила.  И се започна-на мястото на масовата приватизация от виденово време, дойдоха РМД-та.

През 1998 година например една от гордостите на социалистическата индустрия – толбухинският завод „Добрич“ бе продаден на работническо-мениджърското дружество „Добрич 98″. То плати 266.6 хиляди долара – задължителните 10% от цената, пише socbg.com.

 После всички останали плащания бяха преустановени, предприятието спря да работи, активите му се оказаха недостатъчни, за да покрият натрупаните задължения и се стигна до фалит. Сега се чака на територията му да „цъфне“ нов търговски център.

 Може би най-христоматийните примери за скандални раздържевявания по схемата на РМД-тата, за които се изписа и изговори много през годините са тези на Винпром „Дамяница“ и завода „Каолин“.

 Първото дружество е включено в списъка за приватизация през лятото на 1997-а и договорът за продажба на РМД „Изба Дамяница“ е подписан още в края на същата година, само няколко месеца след като Костов става премиер.

 Без общо събрание и без правоимащите от РМД-то изобщо да разберат, акционер във винпрома става един от издателите на вестник „Капитал“ – Филип Харманджиев, който е назначен и за изпълнителен директор.

 Изискването за две години служба е заобиколено с издаден документ, в който се казва, че Харманджиев е бил експерт в „Дамяница“. А защо тогавашното министерство на промишлеността намалява чрез анекс цената на сделката наполовина – от 3 млн. на 1.5 млн. щатски долара, сигурно завинаги ще остане загадка за широката публика. Няма да се спираме и на факта, че в избите на „Дамяница“ за новия собственик остават 2 400 000 бутилки вино, всяка на цена от 1-2 долара.

 По-важното е, че според закона новият собственик е трябвало да плати още в деня на сделката 10% от цената, или 150 хиляди долара, но са дадени само 60 хиляди, а остатъкът е изплатен по-късно с дългосрочни държавни облигации.

 От регистъра за следприватизационен контрол пък се разбира, че цялата сума от 1.5 млн. долара е платена окончателно на 22 декември 2000 година, но не се посочва по какъв начин е станало това.

 Явно заварените бутилки са осигурили добри приходи. Същият този регистър разкрива и една друга любопитна подробност – приватизаторът не е изпълнил нито един от ангажиментите си за инвестиции в периода 1998-2002 година. Само че всички съдебни дела по въпроса стигат до задънена улица и държавата не получава никаква компенсация.

 Междувременно всички мажоритарни притежатели на акции в „Дамяница“ са изхвърлени от голямата игра с неколкократно увеличение на капитала за сметка на големите шефове.

 Впечатляващ удар е и сделката за „Каолин“. Схемата, която се прилага, е почти същата. Още през 1997-ма единственото по рода си на Балканите предприятие за полезни изкопаеми е изискано от известната белгийска фирма „Сибелко“, която дава добра цена – 20 милиона долара, за учестието си в съвместно дружество заедно с държавата. Но вместо да привлече стратегическия инвеститор и да вкара в хазната сериозната сума, кабинетът на СДС решава да даде „Каолин“ на братята Иво и Александър Прокопиеви и на няколко техни съдружници.

 Договорът с РМД „Каолин 98″ е сключен на 10 януари 2000-та. Тогава 75% от завода са продадени за смешните 7.2 млн. лева като в брой са платени едва 10 на сто, а останалото е издължено с компенсаторки.

 Следват няколко увеличения на капитала и само за година компанията на Иво Прокопиев „Алфа финанс холдинг“ става собственик на 83.33% от„Каолин“, а РМД-то отива в седма глуха с едва 12.5 на сто.

 Такива сделки по време на синьото правителство има много. Но всички опити някой да се зарови в тях и да потърси отговорност за безогледното ограбване на държавата все пропадаха. През 2002-ра година прокуратурата откри нарушения в РМД раздържевяването на едни от най-големите български предприятия – „Арсенал“ – Казанлък, „Хлебна мая“ – Русе, ОЦК – Кърджали, „Хемус ер“ – София, „Елните“ – Несебър, хотелите „Санкт Петербург“ в Пловдив и „Средец“ в Слънчев бряг.

 Малко по-късно държавните обвинители се заеха и с приватизацията на обувния завод „Добрич“ и „Каолин“. Но реален резултат така и не последва. Делата или завършваха с оправдателна присъда , или бяха забутвани някъде по архивите.

 Същите съмнения за игра с нагласени карти има и при останалите сделки, но и при тях нищо не е доказано. На челно място в „списъка“ безспорно е друга гордост на социалистическата металургия – „Кремиковци“. Комбинатът бе „продаден“ по време на кабинета „Костов“ /14 юни 1999 година/, на „Дару Металс“ АД /по-късно преименувано на „Финметалс Холдинг/ за символичната цена от 1 долар срещу обещания да покрие дълговете му, оценени тогава на 645 млн. лева и да инвестира още 300 милиона долара през следващите 6 години. Почти нищо от тези големи заявки не бе изпълнено.

 А след серия промени в собствеността съмнения за източване и бързо забогатяване на хора от ръковоството му през 2011-та „Кремиковци“ бе даден за скрап на „Елтрейд къмпани“ срещу 316 млн. лева.

 Много по-откровен бе обирът на „Авиокомпания Балкан“. Националният авиопревозвач беше продаден на израелската „Зееви груп“, собственост на Гад Зееви, на 30 юни 1999 година. Договорената цена бе повече от скромна – 150 хиляди лева, а обещаните инвестиции – 100 млн. долара.

Но се оказа, че израелецът със звучното име е специалист по ликвидация на подобни дружества, а не по оздравяването им. Скоро след „операцията“ полетите на „Балкан“ бяха спрени. При продажбата авиокомпанията имаше 18 самолета Ту-154, а година и половина по-късно – само един.

 Малките пътнически и товарни самолети също бяха разпродадени, както и слотовете по международните летища. По експертни оценки Гад Зееви е спечелил над 300 млн. долара от цялата работа. Но така и не бе потърсена отговорност от продавачите, позволили да се стигне до катастрофата с превозвача. Поне се отървахме „сухи“ от 12-те иска, които нахалният евреин заведе срещу страната, претендирайки за неустойка от 250 млн. долара.

 Като говорим за Костовата приватизация, не може да подминем словоизлиянието на бившия му партиен съратник Едвин Сугарев, който доста късно запита: „Кой продаде „Електроимпекс“ на Борислав Дионисиев, „Машиноекспорт“ на Петър Манджуков, „Булгарлизинг“ на Димитър Тадаръков?